Кръвна линия

— Добре. Спри колата. — Следващите му думи бяха към единия охранител. — Побегне ли… застреляй я.

Фордът отби и спря.

Кат леко подръпна Лиза с надеждата, че тя ще я разбере.

В отговор Лиза стисна ръката й.

— Аз също ще ида… така и така спираме.

„Добро момиче“.

— Ще се редувате — каза Кранстън. — Нямам намерение да рискувам.

Слязоха от вратата зад шофьора, оставяйки двамата отпред. Единият охранител хвана Лиза за ръката и отпусна длан върху дръжката на пистолета си.

Кат тръгна към сянката на един дъб.

— Достатъчно! — извика й Кранстън през отворения прозорец.

Нейният охранител извади пистолета си, за да подсили заповедта.

Кат клекна сред шубрака и смъкна шортите си. След всички онези упойки мехурът й беше на път да се пръсне. Охранителят я наблюдаваше. В отговор тя го изгледа предизвикателно. След като приключи, се изправи и тръгна към колата.

Охранителят продължаваше да държи пистолета насочен към нея, като стоеше на разстояние.

Колегата му бутна Лиза към полето.

— Твой ред е. И по-бързо.

На Кат й трябваше точно това.

Замахна с ръка и направи рязко движение с китката. Скритата палка се разгъна напълно. Кат беше извън обхвата на охранителя — но не и палката й.

На улицата в Чарлстън беше взела оръжието от Ейми, след като я издърпа зад кошчето за боклук. Беше затъкнала палката отзад в колана на шортите и бе хвърлила пистолета, за да си помислят, че е невъоръжена.

Искаше Лиза да е на безопасно разстояние от похитителите, преди да действа. И да издебне момент, когато вниманието им е отвлечено.

Като сега.

Твърдата палка се стовари върху китката на охранителя. Изхрущя кост. Пистолетът падна от пръстите му.

Кат вече се бе хвърлила напред и улови оръжието, преди да е паднало на земята. Приземи се на рамо и се претърколи, стреляйки. Улучи охранителя в коляното, обърна се и простреля другия в главата, после отново се прицели към своя охранител и го довърши с куршум в гърлото.

Хвърли се към колата. Атаката й беше така внезапна и жестока, че шофьорът изобщо не бе успял да реагира. Кат пъхна пистолета през отворения прозорец и стреля от упор в слепоочието му. Парчета кост, кръв и мозък полетяха в купето и опръскаха гърдите и лицето на Кранстън.

Докторът седеше зашеметен, вдигнал едната си ръка. Другата стискаше отворения телефон.

„Съжалявам, копеле, няма сигнал“.

Кат нямаше никакво намерение да рискува с него. Докторът знаеше отговори, които бяха нужни на Сигма. Смяташе да го достави на Пейнтър на тепсия.

— Сега е наш ред да караме.

20,12 ч.

Лиза караше големия „Форд Експлорър“ по второстепенния път, като правеше всичко възможно да не обръща внимание на кръвта и мозъка по седалката. Като лекар не беше гнуслива, но бруталната атака на Кат я беше шокирала. Досега бе познавала Кат предимно като майка и стратег, работещ заедно с Пейнтър. Никога не бе виждала уменията й на терен, чисто животинската й коварност и жестокост.

Макар да бяха осигурили свободата им, тези й способности бяха изнервили Лиза.

Както и студената кръв, просмукваща се от седалката в роклята й.

След атаката Кат бе принудила Кранстън да замъкне труповете в канавката и да ги скрие от пътя, макар и да беше рядко използван.

Което се оказа проблем.

— Има ли вече сигнал? — попита Лиза.

— Не — отвърна Кат от задната седалка.

Приятелката й седеше зад Кранстън с пистолет в едната ръка и с телефона на доктора в другата. Кранстън още беше на предната седалка, китките му бяха вързани отзад за облегалката за глава. Доста неудобна и мъчителна поза, но Кат пренебрегна протестите му.

Освен студения професионализъм Лиза разпозна и омразата в очите на Кат. Макар още да не бе чула целия разказ за случилото се в клиниката. Лиза беше разбрала достатъчно, за да знае чия е вината.

Зад красивото си лице Кранстън беше истинско чудовище.

При това с огромни амбиции.

— Вече би трябвало да има сигнал — каза Кат. — Но въпреки това — нищо.

След като овладя положението, Кат бе казала на Лиза да обърне джипа и да потегли обратно. Искаше да стигне до телефон или до някоя клетка, за да може да се обади.

— Виждам някаква ферма отдясно — предложи Лиза. — Можем да отбием и да помолим за помощ.

— Ще сигнализират на местните власти. Не знам на кого можем да имаме доверие тук.

Лиза си спомни, че Пейнтър бе изразил същата загриженост. Гант притежаваха голяма част от Южна Каролина. Кой знае докъде стигаше влиянието им в местната полиция?

— Виж. — Лиза посочи напред. — Табела за Оринджбърг. В градчето със сигурност трябва да има сигнал.

— Тръгни натам — съгласи се Кат, но продължаваше да се оглежда подозрително.

Лиза зави и измина още седемстотин метра. В далечината над дърветата щръкна камбанария на църква. Това трябваше да е Оринджбърг.

Прекалено съсредоточена в хоризонта, Лиза мина през кръстовище с мигаща червена светлина. Отпред имаше малък подвижен мост, пресичащ скрита река. Предупредителната бариера пред него започна да се спуска.

Лиза наби спирачки и спря пред нея.

— А сега има ли сигнал? — попита тя, докато чакаха бариерата да се вдигне.

— Няма.