Кръвно обещание

използвах пръстите на лявата си ръка, за да измъкна пръстена на Оксана. Той се плъзна и

падна в калта, точно когато зъбите на Дмитрий докоснаха кожата ми.

Беше като изригване на атомна бомба. Духовете и призраците, които обикаляха

пътя към Бая, се появиха между нас. Всички бяха наоколо, прозрачни и греещи в бледо

зелени, сини, жълти и сребристи цветове. Бях пуснала всичките си защити, бях се

оставила на емоциите по начин, на който не бях способна, когато Дмитрий ме хвана

първоначално. Лекуващата мощ на пръстена едва ме държеше досега, но вече я нямаше.

Нямах граници на силите си.

Дмитрий отскочи назад с широко отворени очи. Като стригоя на пътя, той

заразмахва ръце наоколо, перейки през духовете сякаш прогонваше комари. Ръцете му

преминаваха през тях без ефект. Атаката им също беше малко или много без ефект. Не

можеха да го наранят физически, но можеха да повлияят на ума му и бяха дяволски

разсейващи. Какво беше казал Марк? Мъртвите мразят немъртвите. И от начина, по

който тези духове се рояха около Дмитрий, беше ясно, че наистина е така.

Отстъпих назад, като огледах земята под себе си. Там. Сребърното на пръстена

проблясна пред мен в една локва. Протегнах се надолу и го сграбчих, после побегнах и

оставих Дмитрий на съдбата му. Той не крещеше съвсем, но издаваше някакви ужасни

звуци. Те ме раздираха отвътре, но продължих, бягах към моста. Достигнах го след около

минута. Беше толкова висок, колкото се опасявах, но беше здрав и добре направен, макар

и тесен. Беше от онзи тип селски мостове, по които може да мине само една кола.

- Дотук стигнах, - промърморих, зяпнала другия бряг. Не само беше по-високо от

хълма, от който бях паднала, но и беше по-стръмно. Пъхнах пръстена в джоба си, както и

кола, и после се протегнах, ръцете ми се впиха в земята. Щях наполовина да пълзя,

наполовина да се катеря. Глезенът ми малко се подобри; сега имах всичката сила на

тялото си. Докато се катерех обаче започнах да забелязвам нещо. Слаби блясъци в

периферията. Приличаха на лица и черепи. И бумтяща болка в тила ми.

О, не. Това се беше случвало и преди. Така паникьосана не можех да поддържам

защитата си, както обикновено успявах, за да държа мъртвите далеч от себе си. Сега ме

застигаха, повече любопитни отколкото войнствени. Но те се увеличаваха, всичко

започваше да се размазва, тъй като това изпитваше Дмитрий.

Не можеха да ме наранят, но ме плашеха до смърт и предупредителното

главоболие, което идваше с тях, започваше да ме замайва. Като погледнах назад към

него, видях нещо невероятно. Дмитрий все още приближаваше. Той наистина беше бог,

бог, който носеше смъртта с всяка своя крачка. Призраците още се рееха около него като

облак и все пак той успяваше да напредва с по една болезнена крачка. Извърнах се

обратно и продължих да се катеря, пренебрегвайки собствените си бледи придружители

колкото можех.

След дълго време, най-накря стигнах горе до брега и стъпих на моста. Едва стоях

права, мускулите ми бяха толкова слаби. Направих още няколко крачки и се строполих

на четирите си крайника. Още и още духове се въртяха около мен, а главата ми беше на

ръба на експлозията. Дмитрий бавно напредваше, но бе още на значително разстояние от

брега. Опитах се отново да стана, като използвах перилата на моста за опора и се

провалих. Грубата повърхност на моста издраска голите ми крака.

- По дяволите.

Знаех, че трябва да се спася, макар че това можеше да завърши и със смъртта ми.

С треперещи ръце стигнах джоба си и извадих пръстена. Треперех толкова силно, че

реших, че ще го изпусна. Някак успях да го задържа и да го плъзна на пръста си. Малка

вълна от топлина ме обгърна и се почувствах малко по-контролираща тялото си. За

съжаление духовете още бяха там.

Следите от страха, от умирането и превръщането в стригой, все още бяха в мен, но

сега се бяха смалили, когато бях извън близка опасност. Чувствайки се по-малко

нестабилна, затърсих границите и контрола, които обикновено имах, отчаяно желаеща да

си ги върна и да прогоня посетителите си.

- Давай, давай, давай – прошепнах, стиснала очи. Усилието беше като бутане на

планина, невъзможно препятствие, което никой не можеше да преодолее. За това ме

беше предупредил Марк, защо не трябваше да го правя. Мъртвите бяха мощно оръжие,

но повикани веднъж, бяха трудни за прогонване. Какво беше казал? Тези, които танцуват

на ръба на мрака и лудостта, не трябва да рискуват.

- Давай! – изкрещях, изразходвайки и последната сила, която имах.

Един по един, призраците около мен изчезнаха. Почувствах се отново сякаш

всичко в света е наред. Само че когато погледнах надолу, видях, че духовете бяха

оставили и Дмитрий – както и подозирах. И просто така той отново тръгна.

- По дяволите, - думите ми за вечерта.

Опитах да стана на крака, докато той спринтираше нагоре по склона. Той отново

бе по-бавен от обичайното, но все пак по-бърз. Започнах да се оттеглям, без да свалям

очи от него. Отърването от духовете ми беше дало повече сила, но не и това, от което се

нуждаех, за да избягам. Дмитрий беше победил.

- Още неща от целувката на сянката? – попита той, като стъпи на моста.