Кръвно обещание

Старият Дмитрий би искал да живееш. Ако наистина го обичаш, тогава трябва да

тръгваш.

Със задъхване се покатерих през перилата и застанах на моста, учудващо

благодарна за сигурността му. Не знаех как щях да продължа да живея, ала знаех, че

искам. Нямаше да се чувствам напълно в безопаснаост, докато не стъпех на твърда земя и

с почти разпадащо се тяло тръгнах по моста. Когато стигнах другата страна имах избор.

Да последвам реката или пътя? Те се отделяха един от друг леко, но и двете водеха почти

в една посока – към светлините на града. Избрах пътя. Не исках да бъда близо до река.

Не биваше да мисля за станалото преди малко. Не можех. Мозъкът ми отказваше. Първо

се тревожи за оживяването си. После за това как ще продължиш да живееш.

Пътят, съвсем провинциален, беше равен и павиран, лесен за ходене – за всеки

друг. Лек дъжд започна да вали, което само хвърли сол в раните. Още исках да седна и да

си почина, да се свия на топка и да не мисля за нищо друго. Не, не, не. Светлината.

Трябваше да продължа към светлината. Това почти ме накара да се изсмея. Беше

наистина забавно. Сякаш бях някой на ръба на смъртта. И наистина се изсмях. Цялата

тази нощ беше пълна с подобни изживявания. Това беше последното от тях.

Беше и последното и колкото повече исках града, толкова по-далеч изглеждаше.

Не бях сигурна колко ще вървя преди накрая да спра и да седна.

Само минутка, реших аз. Ще си почина за минутка и после ще продължа да вървя.

Ако по някакво невероятно стечение на обстоятелствата бях пропуснала сърцето му,

Дмитрий може би излизаше от реката в този момент. Или друг оцелял стригой идваше

след мен от къщата.

Но не станах след минута. Мисля, че може би съм заспала и честно казано не знам

колко дълго бях седяла там, когато изведнъж светлините в главата ми ме освестиха. Кола

забавяше и спря. Опитах да се изправя, като обвих ръце около себе си.

Не излезе стригой. Вместо това беше един стар човек. Той ме огледа и каза нещо

на руски. Поклатих глава и отстъпих назад. Той се вмъкна за малко в колата и каза нещо,

а миг по-късно стара жена излезе до него. Тя ме погледна и очите й се разшириха, лицето

й стана съчувствено. Каза нещо, което прозвуча мило и протегна ръка към мен по

внимателен начин, сякаш бях диво животно. Гледах я няколко дължи секунди и после

посочих червения хоризонт.

- Новосибир, - казах.

Тя проследи ръката ми и кимна.

- Новосибир.

Тя ме посочи, а после посочи и колата. – Новосибир.

Поколебах се малко по-дълго и после я оставих да ме поведе към задната седалка.

Тя свали палтото си и го метна през мен и забелязах, че бях подгизнала от дъжда.

Вероятно изглеждах ужасно след всичко станало през нощта. Беше си цяло чудо, че

изобщо бяха спрели. Старецът подкара отново и ми хрумна че можеше да съм в колата на

серийни убийци. Но после се сетих – с какво това щеше да е по-различно от останалата

част на нощта?

Психическата и физическата болка започваше да ме повлича надолу и с последни

усилия облизах устни и изграчих една от малкото руски думи, които знаех:

- Позвонеет?

Жената ме погледна с изненада. Не бях сигурна дали думата беше правилна.

Може би я бях попитала дали може да ми купи телефон, вместо да ми даде такъв – или

може би бях попитала нещо за жираф, – но се надявах, че съобщението ми бе успешно

въпреки това. Миг по-късно тя бръкна в чантата си и ми подаде телефон. Дори и в Сибир

всички бяха странни. С треперещи ръце набрах номера, който сега си спомних. Отговори

ми женски глас.

- А116.

- Сидни? Роуз е...

Глава 27

Не разпознах мъжа, който Сидни изпрати да ни посрещне, когато стигнахме

Новосибир, но и той имаше същата златна татуировка като нейната. Той беше пясъчно

рус и на около тридесет – и човек, разбира се. Изглеждаше способен и заслужаващ

доверие и като се бях облегнала на колата, той се смееше и говореше с двойката

възрастни, сякаш бяха най-добри приятели от цяла вечност. Нещо професионално и

сигурно витаеше около него и скоро и те се усмихваха. Не бях сигурна какво им каза,

може би, че съм опаката му дъщеря или нещо такова, но очевидно те се почувстваха

достатъчно спокойни, за да ме оставят в негови ръце. Предположих, че с работата си

Алхимиците внасят магия.

Когато възрастният мъж и жената потеглиха, държанието му леко се промени. Той

не изглеждаше така студен, както беше Сидни в началото, но вече не се смееше или

шегуваше с мен. Всичко бе придобило вид на работа и не можех да не се сетя за

историите за мъжете в черно, хората, които разчистваха след извънземни нашественици,

за да опазят света от узнаването на истината.

- Можеш ли да вървиш? – попита, като ме погледна от горе до долу.

- Не мога да кажа в момента, - отвърнах аз.

Оказа се, че мога, просто не особено добре. С негова помощ най-накрая се озовах

в една къща в града, близо до населената част. Погледът ми беше замъглен и едва

успявах да се задържа на краката си на този етап. Имаше и други хора там, но никой от

тях не ми обърна внимание. Единственото, което имаше значение, бе спалнята, към която

някой ме поведе. Събрах достатъчно сила, за да се пусна от ръката, която ме придържаше