Кръвно обещание

- Да, - преглътнах. – Изглежда духовете не обичат много стригоите.

- И ти изглежда не ги харесваш особено.

Направих още една бавна крачка заднишком. Къде можех да отида? Веднага щом

се извърнех, за да бягам, той щеше да ме хване.

- Е, стигнах ли достатъчно далеч, за да не искаш да ме превърнеш? – попитах

възможно най-жизнерадостно.

Той се усмихна криво.

- Не. Силите ти на целуната от сянката си имат предимства... Жалко, че ще

изчезнат, когато бъдеш събудена.

Така значи. Планът все още беше същият. Въпреки че го бях вбесила, той все още

ме искаше за цяла вечност.

- Няма да ме събудиш, - рекох.

- Роуз, няма начин да успееш...

- Не.

Покатерих се на перилата на моста, залюлявайки един крак отгоре. Знаех какво

трябваше да се случи. Той замръзна.

- Какво правиш?

- Казах ти. Ще умра преди да стана стригой. Няма да бъда като теб или другите.

Не искам това. И ти не го искаше някога, - лицето ми бе студено от среднощния бриз,

който го брулеше, от което безшумни сълзи се застичаха по бузите ми. Провесих и

другия си крак и надникнах надолу към гладко движещата се вода. Бяхме на доста повече

от два етажа височина. Щях да се ударя здраво във водата и дори и да оцелеех след

падането, нямаше да имам силата да изплувам и да стигна до брега. Докато гледах

надолу, съзерцавайки смъртта си, си спомних за времето, когато седяхме с Дмитрий на

задната седалка на дижпа, обсъждайки точно тази тема.

Беше първият път, в който бяхме седяли близо един до друг и навсякъде, където

телата ни се докосваха, беше топло и прекрасно. Той миришеше добре – този мирис, това

усещане на живот сега го нямаше, осъзнах аз – и беше по-спокоен от обикновено, готов

да се усмихне. Бяхме си говорили за това какво означаваше да си жив и да контролираш

изцяло душата си – и какво означаваше да станеш немъртъв, да изгубиш любовта и

светлината на живота и всички онези, които познаваш. Бяхме се гледали един друг и се

бяхме съгласили, че смъртта е по-добра от тази съдба. И като гледах Дмитрий сега

трябваше да се съглася.

- Роуз, недей - чух истинска паника в гаса му. Ако ме загубеше сега, щеше да

свърши. Без стригои. Без събуждане. За да бъда превърната, той трябваше да ме убие

като пие от кръвта ми и после да ми даде да пия от неговата. Ако скочех, водата щеше да

ме убие, а не кръвозагубата. Щях да съм мъртва много преди да ме намери в реката.

- Моля те, - помоли ме той. В гласа му имаше жална нотка, която ме удиви.

Сърцето ми се късаше. Напомни ми прекалено много за живия Дмитрий, онзи, който не

беше чудовище. Онзи, който го беше грижа за мен и който ме обичаше, който вярваше в

мен и ме любеше. Този Дмитрий, онзи, който не беше нито едно от тези неща, направи

две внимателни крачки напред и после спря отново. – Трябва да бъдем заедно.

- Защо? – попитах нежно. Думата се разнесе от вятъра, но той я чу.

- Защото те искам.

Усмихнах му се тъжно, чудейки се дали ще се срещнем отново в земята на

мъртвите.

- Грешен отговор, - отвърнах му аз.

И се пуснах.

А той беше точно там, спусна се, за да ме хване с невероятната си стригойска

скорост, докато падах. Протегна се и хвана едната ми ръка, изтегли ме обратно на

перилото. Е, почти ме изтегли. Част от мен сама успя; останалата още висеше над реката.

- Спри да се бориш с мен! – каза той, опитвайки да изтегли ръката, за която ме

държеше.

Самият той бе в несигурна позиция, провесил се през перилата в опит да се наведе

достатъчно, че да ме хване и да ме задържи.

- Пусни ме! – изкрещях в отговор.

Но той бе прекалено силен и успя да изтегли голяма част от мен през перилата,

така че бях в малка опасност от ново падане.

Виждате ли, това е. В момента преди да се пусна, наистина виждах смъртта си.

Бях се примирила с нея, бях я приела. Обаче и знаех, че Дмитрий ще направи точно нещо

такова. Беше точно толкова бърз и добър. Затова и държах кола си в ръката, която той не

държеше.

Погледнах го в очите.

- Винаги ще те обичам.

После забих кола в гърдите му.

Не беше толкова прецизно, колкото исках, не и по обиграния начин, по който той

се извърташе. Забих кола възможно най-дълбоко в сърцето му, несигурна дали мога да го

достигна под този ъгъл. И тогава борбата спря. Очите му ме зяпнаха като зашеметени,

устните му зинаха почти в усмивка, обаче болезнена и зловеща.

- Това трябваше да кажа аз... – издиша той.

Това бяха последните му думи.

Проваленият му опит да се измъкне от кола го беше накарал да загуби равновесие

на ръба. Магията на кола направи останалото, като го обездвижи.

Дмитрий падна.

Почти ме повлече със себе си и аз едва успях да се освободя от него и да се

задържа. Той падна долу в мрака – надолу, надолу в чернотата на река Об. Миг по-късно

изчезна от погледа ми.

Гледах надолу след него, чудейки се дали щях да го видя във водата, ако се

напрегнех достатъчно. Но не го видях. Реката бе прекалено тъмна и прекалено далеч.

Облаците се върнаха пред луната и мрак обви всичко отново. За момент гледах надолу и

осъзнах какво бях сторила току-що и пожелах да се хвърля след него, защото бях

сигурна, че няма начин да продължа да живея без него.

Трябва. Вътрешният ми глас бе много по-спокоен и уверен, отколкото трябваше.