Кръвно обещание

За съжаление, когато обиколих къщата, открих ужасната истина: живият плет бе навсякъде. Той обграждаше имота като някакъв средновековен ров. Дразнещото беше, че се съмнявах Галина да го е сложила за защита. Вероятно го беше сложила поради същата причина, поради която висяха кристални полилеи и по стените имаше окачени антични картини — беше хубаво. Е, обаче нямаше полза от него. Тръгнах по един вход през лабиринта по избор и започнах да се лутам наоколо. Нямах представа на къде да вървя, нямах стратегия за измъкване. Сенки ме дебнеха навсякъде и често не се появяваха задънени изходи преди да се изправя точно пред тях. Храстите бяха достатъчно високи, че щом стигнех близо до изхода, веднага загубвах видимост към къщата. Ако ми беше навигаторска точка, можех и да успея да се движа право (или почти) напред. Вместо това не бях напълно сигурна дали не вървях обратно или в кръг. В един момент бях доста сигурна, че подминавам жасминовите цветове за трети път. Опитах да се сетя за истории, които бях чела за хора в лабиринт. Какво използваха? Трохички от хляб? Нишки? Не знаех и колкото повече време минаваше, толкова повече ме заболяваше глезенът и започнах да се отчайвам. Бях убила стригой в това отслабнало състояние, но не бях успяла да избягам от някакви храсти.

Наистина неудобно.

— Роза!

Гласът се носеше отдалеч по вятъра и застинах. Не. Не можеше да бъде. Дмитрий. Беше оцелял.

— Роза, знам, че си там някъде — извика той. — Надушвам те.

Мислех, че блъфира. Не беше достатъчно близо до мен, че да ми прилошее, а и с парфюма ми на цъфнали цветя се съмнявах, че можеше да ме усети — дори и да се бях изпотила доста. Опитваше се да ме накара да издам местоположението си.

С нова решителност се отправих към следващия завой в храстите, молейки се да е изходът. Добре, Господи, помислих си. Изкарай ме оттук и ще спра да се правя на псевдо вярваща. Днес ме прекара през банда стригои. Имам предвид, онези на вратата наистина не трябваше да са на работа, затова изглежда си ме наблюдавал. Нека се измъкна оттук и ще… не знам.

Ще даря парите на Ейдриън на бедните. Ще се покръстя. Ще отида в манастир. Е, не. Последното не.

Дмитрий продължаваше да ме примамва.

— Няма да те убия, ако се предадеш. Длъжник съм ти. Ти отстрани Галина вместо мен и сега аз командвам. Заместването дойде малко предварително, но това не е проблем. Разбира се, няма много, които да управляват сега, когато Нейтън и останалите са мъртви. Но това може да се поправи.

Невероятно. Той наистина беше оцелял след всичко. Бях го казвала и преди и наистина го мислех: жив или немъртъв, любовта на живота ми беше гадняр. Нямаше начин да беше успял да победи тези тримата… и все пак, е… бях го виждала да поема такива рискове и преди. И очевидно фактът, че беше тук, бе доказателство за възможностите му.

Пътят пред мен се разделяше и аз избрах да тръгна по десния. Той се разпростираше напред в мрака и задишах облекчена. Точка. Въпреки оживените му коментари, знаех, че той също върви през лабиринта, като приближаваше все повече и повече. И за разлика от мен той добре знаеше пътя и как да излезе.

— Не съм и разстроен за това, че ме атакува. И аз бих го направил на твое място. Това е просто още една причина да бъдем заедно.

Следващият ми завой ме изведе при още един задънен изход, изпълнен с пълзящи лунни цветя. Запазих псувните за себе си и се върнах назад.

— Обаче все още си опасна. Ако те намеря, вероятно ще трябва да те убия. Не искам, но започвам да мисля, че няма начин и двамата да живеем на този свят. Присъедини се сама към мен и ще те събудя. Ще управляваме империята на Галина заедно.

Почти се засмях. Нямаше да мога да го намеря в това объркано място дори и да искам. Ако имах тази възможност, бих…

Стомахът ми ме сви леко. О, не. Той приближаваше. Дали вече го знаеше? Не разбирах напълно как гаденето зависеше от разстоянието, но нямаше значение. Беше прекалено близо. Колко ли близо трябваше да бъде, за да ме надуши наистина? За да ме чуе как ходя по тревата? Всяка секунда го приближаваше до успеха. Щом намереше следата ми, бях загубена. Сърцето ми запрепуска още по-бързо — ако това изобщо бе възможно на този етап — и адреналинът забумтя във вдървения ми глезен, въпреки че той все още ме забавяше.

Още един задънен изход ми се изпречи и опитах да се успокоя, като знаех, че паниката само ще ме разконцентрира. През цялото време гаденето ставаше все по-лошо.

— Дори и да излезеш оттук, къде ще отидеш? — извика той. — Ние сме в пустошта, — думите му бяха отровни, впиваха се в кожата му. Ако се фокусирах върху тях, страхът щеше да ме надвие и щях да се предам. Щях да се свия на топка и да го оставя да дойде за мен, а нямах причина да вярвам, че ще ме остави жива. Животът ми щеше да свърши през следващите няколко минути.

Завой наляво ме заведе до друга стена от зелени листа. Отбих се бързо встрани от нея и се отправих в противоположната посока и видях полета.

Дълги просторни полета трева се ширеха пред мен, като ми предоставяха разстояние без разпръснати дървета. Въпреки всичко бях успяла да изляза.