Кръвно обещание

— Ти. Си. Невероятна, — рече той, думите му бяха изпълнени едновременно с гордост и борбена ярост. Нямах енергията да му отвърна. Единствената ми цел беше сърцето му. Борех се да остана върху него и накрая колът прониза гърдите му, но той беше прекалено бърз.

Избута ръката ми преди да успея да натисна кола достатъчно силно. След миг ме избута и от себе си. Полетях на няколко метра, за щастие без да се ударя в дърво. Изправих се трудно на крака, огледах се и го видях да идва към мен. Беше бърз, но не колкото бе в предишните битки. Щяхме да се самоубием в опита да се убием един друг. Сега бях изгубила предимството си, затова се затичах сред дърветата, като знаех, че той е точно зад мен. Бях сигурна, че можеше да ме надбяга, но ако можех да си спечеля поне малка преднина, може би имах възможноста за още една атака и да опитам…

— Ааа!

Писъкът ми прониза нощта в контраст с мрачната тишина. Кракът ми се беше подвил изпод тежестта ми и бързо падах надолу по един хълм, без да мога да се спра.

Имаше само няколко дървета, но камъните и неподходящата ми позиция направиха падането болезнено, особено като носех тази туника. Как успях обаче да задържа кола бе загадка. Ударих се здраво в земята, успях да стана бързо и после веднага политнах и паднах — и то във вода.

Зяпнах наоколо. Тъкмо навреме луната се подаде иззад облаците, огрявайки достатъчно, че да ми покаже огромна шир от черна, бързо движеща се вода пред мен. Затънах в нея, напълно объркана и после се извърнах по посока на града. Това беше Об, реката, която минаваше през Новосибир.

Реката водеше точно към него. Погледнах зад себе си и видях Дмитрий да стои на хълма. За разлика от някои от нас, той очевидно гледаше къде стъпва. Или това, или писъкът ми го бе предупредил, че има нещо лошо.

Щеше обаче да му отнеме по-малко от минута да дойде долу при мен. Погледнах от двете си страни и после напред. Добре. Бърза вода. Вероятно дълбока. Много широка. Щях да преживея болката в глезена, но не бях сигурна, че няма да се удавя. Според легендите вампирите не можеха да преминават течащи води. Боже, щеше ми се. Това си беше истински мит. Огледах се два пъти наляво и едва успях да видя тъмна фигура над водата.

Мост? Това беше единствената възможност, която имах. Поколебах се преди да тръгна натам; Дмитрий трябваше да тръгне насам. Нямаше да тръгна и да го оставя да ме проследи нагоре. Имах нужда от времето, което слизането му по хълма щеше да ми даде. Ето. Той направи крачка надолу по склона и се запътих надолу към брега без да поглеждам назад. Мостът се приближаваше все повече към мен и през това време осъзнах колко високо беше. Бях преценила грешно от мястото си. Склоновете около моста се издигаха повече и повече, докато се приближавах. Предстоеше ми убийствено катерене.

Нямаше проблеми. Щях да се тревожа за това по-късно, под което имах предвид след тридесет секунди, тъй като толкова вероятно щеше да отнеме на Дмитрий да ме настигне. През това време чувах как краката му пляскат през плитката вода, звуците се приближаваха все повече и повече. Ако можех само да стигна моста, ако можех само да стигна по-високата земя и да отида на другия бряг…

Гаденето се завърна в мен. Една ръка стисна задната част на якето ми и ме извъртя назад. Паднах пред Дмитрий и веднага започнах да се боря с него, опитвайки да се освободя. Но, Боже, бях толкова изморена. Всяка частица от мен агонизираше и нямаше значение колко изтощен беше той, аз бях по-зле.

— Спри! — извика той и хвана ръцете ми. — Не разбираш ли? Не можеш да победиш!

— Тогава ме убий! — извъртях се, но хватката му около горната част на ръцете ми бе прекалено силна и макар че държах кол, не можех да направя нищо с него. — Каза, че би го направил, ако не се предам сама. Е, познай? Не го направих. Няма да го направя. Така че просто приключвай с това.

Слабата лунна светлина огря лицето му, като унищожи обичайните сенки и направи кожата му блестящо бяла на фона на нощната чернота. Сякаш всички цветове на света бяха изчезнали. Очите му просто гледаха мрачно, ала в моите очи, те светеха като огън. Изражението му бе студено и преценяващо.

Не моят Дмитрий.

— Ще ми трябва много, за да те убия, Роуз — каза той. — Това не е достатъчно.

Не бях убедена. Като все още ме държеше с тази нерушима хватка, той се наведе към мен. Канеше се да ме ухапе.

Зъбите му щяха да пронижат кожата ми и да ме превърнат в чудовище като него или да ме изпият, докато умра. И в двата случая щях да бъда прекалено надрусана и глупава, за да разбера. Човекът, който беше Роуз Хатауей, щеше да напусне този свят без дори да го осъзнава. Чиста паника пробяга през мен — дори онази част, която се беше предала, заплака за още от тези невероятни ендорфини. Не, не. Не можех да позволя това. Всяка клетка, която имах, бе пламнала, бореща се за защита, атака, каквото и да е…, което да спре това. Нямаше да бъда превърната. Не можех да бъда. Толкова много исках нещо да ме спаси. Цялото ми същество беше обзето от това желание. Усещах, че е готово да изригне от мен, готово да…