Кръвно обещание

За съжаление гаденето беше по-силно сега. Толкова, че той вероятно знаеше къде съм. Заоглеждах се наоколо, осъзнавайки истиността в думите му. Наистина бяхме в пустошта. Къде можех да отида? Нямах представа къде бяхме.

Там. Отляво видях слаба червеникава светлина на хоризонта, която бях видяла и миналата нощ. Не бях осъзнала какво е, ала сега знаех. Това бяха градски светлини, най-вероятно от Новосибир, ако именно там Галина и бандата й се подвизаваха. Дори и да не беше Новосибир, беше цивилизация. Вероятно имаше хора там. Безопасност. Можех да намеря помощ.

Тръгнах възможно най-бързо, краката ми се удряха глухо и силно в земята. Дори адреналинът не можеше да затъпи ударите и болка пронизваше целия ми крак при всяка стъпка. Обаче глезенът ми се държеше. Не паднах, нито пък залитнах сериозно. Дъхът ми се накъсваше и останалите ми мускули бях още слаби от всичко, през което минах. Дори и когато имах цел, знаех, че градът е на километри.

И през цялото време гаденето ми се влошаваше. Дмитрий беше близо. Вероятно сега бе излязъл от лабиринта, но не рискувах да погледна назад. Просто продължих да тичам към червенеещата се светлина на хоризонта, въпреки че означаваше, че ще навляза сред дървета. Може би, може би щяха да ми бъдат прикритие. Каква си глупачка, прошепна част от мен. Няма къде да се скриеш от него.

Стигнах линията от дърветата и забавих само малко, задъхвайки се и подпирайки се на един здрав дънер. Най-накрая се осмелих да погледна зад себе си, но не видях нищо. Къщата проблясваше в далечината, заобиколена от мрака на лабиринта. Стомахът ми не ставаше все по-зле, така че беше възможно да съм го изгубила. Лабиринтът имаше няколко изхода; той не знаеше от кой съм излязла.

Моментът ми на почивка приключи и продължих да се движа, като не изпусках мекия блясък на градските светлини от погледа си през клоните. Беше просто въпрос на време Дмитрий да ме открие. Глезенът ми нямаше да ми позволя да издържа още много. Бягството от него се превръщаше във фантазия. Паднали листа се помръдваха наоколо, докато преминавах, но не можех да си позволя да стъпя върху тях. Съмнявах се, че вече имаше нужда да се тревожа, че Дмитрий ще ме подуши. Шумът щеше да ме издаде.

— Роуз! Кълна се, не е прекалено късно.

По дяволите. Гласът му беше близко. Огледах се наоколо напрегнато. Не можех да го видя, но щом още ме викаше, значи и той вероятно не ме виждаше. Градската мъглява светлина все още ми бе като пътеводна звезда, но между нас имаше дървета и мрак. Изведнъж се сетих за някого, за когото не очаквах. Таша Озера. Тя беше леля на Кристиан, много страховита дама, която бе една от първите обучаващи мороите да се защитават от стригоите.

— Можем да се оттегляме и да отстъпваме, да се оставяме да бъдем притискани в ъгъла завинаги, — каза тя веднъж. — Или да излезем и да се изправим срещу врага по време и място, които ние изберем. Не те.

Добре, Таша, помислих си. Да видим дали съветът ти няма да ме убие.

Огледах наоколо и видях дърво, чиито клони можех да достигна. Заврях кола си в джоба, хванах здраво най-ниския клон и се набрах. Глезенът ми се оплакваше през цялото време, но като оставя това настрана, клоните бяха достатъчно, че да успея да се покатеря хубаво. Продължих, докато не намерих дебел и масивен клон, който прецених, че ще ме издържи. Преметнах се през него, като останах близо до ствола и внимателно проучих здравината на клона. Здрав беше. Извадих кола от джоба си и зачаках.

Около минута по-късно чух глухите стъпки по листата, докато Дмитрий приближаваше. Беше далеч по-тих от мен. Високата му тъмна фигурна изникна пред мен, зловеща сянка в нощта. Движеше се много бавно и много внимателно, очите му оглеждаха навсякъде, а останалите му сетива без съмнение работеха също толкова добре.

— Роза… — заговори той нежно. — Зная, че си тук. Нямаш възможността да избягаш. Нито да се скриеш.

Погледът му бе фиксиран надолу. Мислеше си, че се крия иззад някое дърво или че съм се свила някъде долу. Още няколко стъпки. Само това чаках. Ръката ми започна да се поти, обвита около кола, но не можех да я избърша. Бях замръзнала така, че едва смеех да дишам.

— Роза…

Гласът милваше кожата ми, студено и смъртоносно. Все още проучващ заобикалящата го среда, Дмитрий направи крачка напред. После още една. И още една. Мисля, че му хрумна да погледне нагоре в мига, в който скочих. Тялото ми се стовари върху неговото, събаряйки го на земята по гръб. Той веднага опита да ме отхвърли, докато се опитвах да промуша сърцето му с кола. По него се бяха изписали умора и борбеност. Победата над другия стригой беше взела своето, макар че се съмнявах, че бях в по-добра форма. Вкопчихме се един в друг и за миг успях да опра кола в бузата му. Той изръмжа от болка, но защити гръдния си кош добре. Отгоре му, успях да видя къде бях разпрала блузата му първия път, когато го бях пробола. Раната вече бе заздравяла.