Кръвно обещание

— Можеш ли да вървиш? — попита, като ме погледна от горе до долу.

— Не мога да кажа в момента, — отвърнах аз.

Оказа се, че мога, просто не особено добре. С негова помощ най-накрая се озовах в една къща в града, близо до населената част. Погледът ми беше замъглен и едва успявах да се задържа на краката си на този етап. Имаше и други хора там, но никой от тях не ми обърна внимание. Единственото, което имаше значение, бе спалнята, към която някой ме поведе. Събрах достатъчно сила, за да се пусна от ръката, която ме придържаше и да се стоваря по очи по средата на леглото. Заспах мигновено.

Събудих се, като ярка светлина изпълваше стаята ми и гласове говореха шепнешком. Вземайки предвид всичко, през което бях минала, не бих се учудила да видя тук Дмитрий, Татяна или дори доктор Оленски от Академията. Вместо това брадясалото лице на Ейб ме гледаше отгоре, светлината караше бижутата му да блестят.

За миг лицето му беше като замазано и всичко, което виждах бе тъмна, тъмна вода — вода, която заплашваше да ме отнесе. Последните думи на Дмитрий отекнаха в главата ми: “Това трябваше да кажа аз…”. Той бе разбрал, че исках да чуя, че ме обича. Какво ли щеше да се случи, ако бяхме прекарали още няколко мига? Дали щеше да каже думите? Дали щеше да ги мисли? И дали щеше да има значение?

Със същата сила, която събрах преди, успях да се махна от водите, нахлуващи в съзнанието ми, като си казах да оставя настрани миналата нощ колкото мога по-дълго време. Щях буквално да се удавя, ако помислех за това. Сега трябваше да плувам. Лицето на Ейб отново дойде на фокуса ми.

— Здравей, Змей — рекох немощно. Някак това, че беше там не ме изненада. На Сидни вероятно й се беше наложило да каже за мен на висшестоящите, които на свой ред са казали на Ейб. — Много мило от твоя страна, че припълзя насам.

Той поклати глава с печална усмивка.

— Мисля, че ме превъзхождаш, що се отнася до промъквания в тъмни ъгли. Мислех, че си се върнала в Монтана.

— Следващият път се увери, че ще уточниш още детайли в сделките си. Или просто ме хвани и ме върни в Щатите наистина.

— О, — рече той, — точно това мисля да направя, — той продължи да се усмихва, докато говореше, но някак усещах, че не се шегува. И изведнъж вече не се страхувах от това. Връщането у дома звучеше добре.

Марк и Оксана влязоха и застанаха до него. Присъствието им беше неочаквано, но добре дошло. И те се усмихваха, лицата им бяха тъжни, но облекчени. Седнах в леглото, изненадана, че изобщо мога да се движа.

— Ти си ме излекувала, — казах на Оксана. — Още ме боли, но вече не се чувствам сякаш ще умра, което мисля, че се счита за подобрение.

Тя кимна.

— Направих достатъчно, за да се уверя, че си извън опасност. Реших, че мога да свърша останалото, когато дойдеш в съзнание.

Поклатих глава.

— Не, не. Ще се възстановя сама, — винаги мразех Лиса да ме лекува. Не исках да си хаби силите за мен. А и не исках да предизвиквам нови ефекти от използването на Духа.

Лиса…

Махнах завивките от себе си със замах.

— О, Боже! Трябва да се върна вкъщи. Веднага.

И моментално три чифта ръце блокираха пътя ми.

— Чакай, — рече Марк. — Няма да ходиш никъде. Оксана те излекува съвсем леко. Имаш още много да се възстановяваш.

— А и още не си ни казала какво се случи, — каза Ейб, очите му бяха пронизващи, както винаги. Той беше човек, който трябва да знае всичко и загадките просто го побъркваха.

— Няма време! Лиса е в беда. Трябва да се върна в училище, — спомнях си всичко. Непостоянното поведение на Лиса и лудите й действия, породени от някакъв вид внушение — или супер-внушение, предположих, и това, че Ейвъри успяваше някак да ме изкара от главата на Лиса.

— О, сега значи искаш да се върнеш в Монтана? — възкликна Ейб. — Роуз, дори и да имаше самолет, който те очаква в другата стая, това е пътуване за 24 часа най-малко. А ти не си в състояние да ходиш никъде.

Заклатих глава, все още опитвайки се да стъпя на крака. След това, което бях преживяла снощи, тази група пред мен не беше голяма заплаха — е, Марк може би беше, — но трудно щях да зараздавам крошета. И да, още не бях сигурна на какво е способен Ейб.

— Не разбирате! Някой се опитва да убие Лиса или да я нарани, или…

Е, не разбирах какво искаше всъщност Ейвъри. Всичко, което знаех бе, че тя някак беше принудила Лиса да прави какви ли не лудории. Вероятно бе много силна владетелка на Духа, за да успее не само да контролира тази цел, ала и да я крие от Лиса и

Ейдриън. Дори бе създала фалшива аура, за да скрие своята златна. Нямах идея до колко бе възможно да се разгърнат силите, особено вземайки предвид това, че веселяшкият характер на Ейвъри трудно би могъл да се нарече луд. Каквото и да правеше тя, Лиса беше в опасност. Трябваше да направя нещо.

Изключих Ейб от възможностите и погледнах умолително към Марк и Оксана.

— Тя е моята свързана душа, — обясних аз. — И е в беда. Някой се опитва да я нарани. Трябва да ида при нея, вие разбирате защо. — И в лицата им видях, че наистина разбираха. А и знаех, че в моята ситуация, те биха опитали същото един за друг.

Марк въздъхна.