Кръвно обещание

Усетих инстинкта в Лиса, как тя се промени и започна да сваля крак към пода. После сякаш нещо като ядро в нея я спря. Кракът й застина, където си беше… и бавно започна да се разклаща… Ейвъри беше на ход. Зачудих се дали Оксана, скрита на заден план във връзката ни, можеше да надвие това внушение. Не, Оксана не можеше да бъде активна тук. Силите й на Духа някак ме бяха направили способна да комуникирам с Лиса, но тя оставаше пасивна. Очаквах да се получи нещо като мост и Оксана да иде в ума на Лиса и да й внуши. Ситуацията обаче беше тъкмо обратна и всъщност нямах никакви сили на внушението. Всичко, което имах, беше знаменитата ми мъдрост и силите на убеждаване.

Лиса, трябва да се опълчиш на Ейвъри, рекох. Тя владее Духа и в момента ти внушава. Ти си от най-силните използващи внушението, които познавам. Би трябвало да можеш да се пребориш с нея.

Отговори ми страхът.

Не мога… не мога да внушавам сега.

Защо не?

Защото съм пила.

Простенах мислено. Разбира се. Точно затова Ейвъри винаги я снабдяваше бързо с алкохол. Той вкочаняваше Духа, както се виждаше от честите удоволствия на Ейдриън. Ейвъри насърчаваше пиенето, така че силите на Духа на Лиса да отслабнат и тя да й се опълчва по-малко. Имаше няколко пъти, в които Лиса не можеше да прецени колко много пиеше Ейвъри; ретроспективно, Ейвъри вероятно доста се е преструвала.

Тогава ползвай просто силата на волята, казах й. Възможно е да се опълчиш на внушението.

И беше вярно. Внушението не беше задължително билет за владеенето на света. Някои бяха по-добри в устояването от други, макар че на стригой или владеещ Духа бе доста по-трудно да се опълчиш.

Усетих как Лиса събира решителност, как си повтаря думите ми отново и отново, за да бъде силна и да се махне от перваза. Тя успя да избута чувството, което Ейвъри й беше внедрила и без да зная как, изведнъж и аз я избутвах. С Лиса обединихме силите си и започнахме да изтласкваме Ейвъри.

Във физическия свят погледите на Ейвъри и Лиса бяха сключени в психическа борба. Лицето на Ейвъри бе напрегнато и концентрирано, и изведнъж се изпълни от шок. Тя осъзна, че и аз се боря с нея. Очите й се присвиха и когато заговори, тя се обърна към мен, а не към Лиса.

— О, — изсъска Ейвъри, — не ти трябва да се замесваш с мен.

Дали?

Усетих вълна от жега и онова чувство, че някой достига ума ми. Само че не беше Оксана. Беше Ейвъри и се опитваше да проучи добре мислите и спомените ми. Сега разбрах какво имаше предвид Оксана за посегателството и смущаването. Не беше просто да гледаш през нечии очи; беше нахлуване в най-интимните мисли. И тогава, светът около мен се стопи. Стоях в стая, която не разпознавах. За миг помислих, че съм отново в имението на Галина. Определено имаше подобен богат и скъп вид. Но не. След бързо проучване разбрах, че изобщо не беше същото. Мебелите бяха различни. Дори атмосферата беше друга. Домът на Галина беше красив, ала там беше студено, нямаше усещане за живот. Това място бе приветливо и очевидно обично. Мекото канапе беше сякаш случайно покрито с плюшена кувертюра в единия ъгъл и сякаш някой — или някои — се криеше изпод нея. И макар че стаята не беше съвсем разхвърляна, навсякъде имаше предмети — книги, снимки в рамки, — които показваха, че всъщност е обитаема и не беше просто за показ.

Тръгнах към малък рафт за книги и взех една от снимките. Почти я изпуснах, когато видях на кого беше. Беше снимка на мен и Дмитрий, но нямах спомен от нея. Стояхме хванати за ръце, опрели глави, за да сме сигурни, че и двамата ще се виждаме на снимката. Бях се усмихнала широко, а той радостно, както рядко го виждах. Усмивката му смекчаваше част от защитната му ярост, която обикновено изпълваше чертите му и го правеше по-секси, отколкото можех да си представя. Малко от меката му кафява коса се бе измъкнала от опашката му и се бе спуснала на бузата му. Зад нас беше град, който веднага разпознах — Санкт Петербург. Смърщих се. Не, това определено беше снимка, която не можеше да съществува.

Все още я изучавах, когато чух, че някой влиза в стаята. Когато видях кой беше, сърцето ми спря. Поставих с треперещи ръце снимката обратно на рафта и направих няколко крачки назад.

Беше Дмитрий.

Носеше дънки и обикновена червена тениска, която прилепваше идеално по мускулите му. Косата му беше пусната и леко влажна, сякаш току-що беше излязъл от банята. Държеше две чаши и се засмя, когато ме видя.

— Още не си се облякла? — попита и поклати глава. — Ще дойдат всеки момент.

Погледнах се и видях, че нося карирано долнище и потинк. Той ми подаде чашата

и прекалено зашеметена, за да направя каквото и да било, я взех. Погледнах в нея — горещ шоколад — и после към него. Очите му не бяха червени, лицето му не беше зловещо. Просто прекрасно с топлотата и обичта, които излъчваше. Това беше моят Дмитрий, онзи, когото обичах и който ме защитаваше. Онзи с чистото сърце и душа.

— Кой… кой ще идва? — попитах.

— Лиса и Кристиан. Ще дойдат да хапнем, — той ме погледна объркано. — Добре ли си?