Кръвно обещание

— Роуз… ще ти помогнем да отидеш при нея, но не сега.

— Ще се свържем с училището, — каза Ейб сухо. — Те ще се погрижат за нея.

Да. И как точно щяхме да го направим? Да се обадим на директор Лазар и да му кажем, че купонджийската му дъщеря всъщност бе покварена и контролираше хората с психическите си сили и че трябва да бъде заключена за доброто на Лиса и за това на всички останали? Липсата ми на отговор изглежда ги накара да мислят, че са ме убедили, особено Ейб.

— С помощта на Оксана вероятно ще си в достатъчно добро състояние, че да тръгнеш утре, — добави той. — Мога да запазя сутрешен полет за утре.

— Тя ще се справи ли до тогава? — попита ме Оксана нежно.

— Аз… не зная, — какво можеше да направи Ейвъри за два дни? Да отчужди и обърка Лиса още повече? Ужасни неща, но не и за постоянно или такива, които да заплашват живот. Разбира се, разбира се… тя ще се справи толкова дълго, нали? — Нека видя…

Видях как очите на Марк леко се разшириха като осъзна какво щях да направя. После вече не виждах нищо от стаята, защото вече не бях там.

Бях в главата на Лиса. Нови гледки се наместиха около мен и за половин секунда си помислих, че стоя отново на моста и гледам надолу в черните води и студената смърт.

После схванах какво виждах, по-скоро какво виждаше Лиса. Тя стоеше на перваза на прозорец в една от сградите на кампуса. Беше вечер. Не можех обаче да кажа в коя сграда беше, което всъщност нямаше значение. Лиса изглежда беше на шестия етаж, стоеше там на високите си токчета, смееше се на нещо, докато отдолу тъмната земя зееше заплашително. Зад нея чух гласа на Ейвъри.

— Лиса, внимавай! Не бива да си тук горе.

Но това имаше онова двойно значение, което получаваше всичко, което правеше Ейвъри. Дори и да бе казала това от загриженост, можех да усетя нещо лудешко в Лиса, нещо, което й казваше, че нямаше проблем да остане там, където е и да не се тревожи толкова. Това беше внушението от Ейвъри. После усетих онова усещане в ума си и дразнещия й глас.

Пак ли ти?

Върнах се обратно в спалнята в Новосибир насила. Ейб почти откачаше, очевидно мислеше, че съм изпаднала в кататония, а Марк и Оксана се опитваха да му обяснят какво бе станало. Примигах и разтрих глава, докато се свестявах и Марк издиша облекчено.

— Много по-странно е да гледаш някого, докато го прави, отколкото сам да го направиш.

— Тя е в беда, — рекох, опитвайки се да стана отново. — Тя е в беда… и не знам какво да правя…

Готвеха се да ми кажат, че няма начин да стигна скоро при Лиса. И дори и да последвах съвета на Ейб и да се свържех с училището… не знаех със сигурност дали Лиса или изобщо някой там щеше да ми повярва. Замислих се дали да не се върна обратно и да опитам да разбера къде е Лиса от ума й, но Ейвъри най-вероятно пак щеше да ме изгони. От това, което бях усетила за малко, Лиса не си носеше мобилния — не се и учудих. Имаше строги правила за носенето им в клас и тя обикновено оставяше своя в стаята си.

Но знаех някой, който носи телефона си. И който щеше да ми повярва.

— Някой има ли телефон? — попитах.

Ейб ми даде неговия и набрах номера на Ейдриън, изненадана, че съм го запомнила. Ейдриън ми беше ядосан, но го беше грижа за Лиса. Би й помогнал, независимо от яда си към мен. И би ми повярвал, когато се опитам да обясня този луда, намесваща Духа история.

Но когато от другата страна на линията се вдигна, се включи гласовата поща, а не самият човек — “Зная колко сте съсипани и колко ви липсвам, казваше веселият му глас, но оставете съобщение и ще се опитам да премахна мъките ви възможно най-скоро”.

Затворих, чувствайки се загубена. Изведнъж погледнах Оксана, като една от най-лудите ми идеи се зароди в главата ми.

— Ти… ти можеш да правиш това… да отидеш в нечий ум и да се докоснеш до мислите, нали? Както направи с мен?

Тя се смръщи леко.

— Да, но е нещо, което не обичам да правя. Не мисля, че е редно.

— Можеш ли да внушиш така?

Тя ме погледна още по-отвратена.

— Ами, да, разбира се… двете всъщност са доста сходни. Но да достигнеш до нечий ум е едно, а да внушиш на някого нещо, което не иска, е съвсем друго.

— Приятелката ми ще направи нещо опасно, — казах. — Това може да я убие. Тя е под действието на внушението, но не мога да направя нищо. Връзката не ми позволява да я достигна и да общувам. Мога само да наблюдавам. Ако можеш да влезеш в главата на приятелката ми и да й кажеш да стои далеч от опасности…

Оксана поклати глава.

— Като изключа, че и морално няма начин, не мога да навляза в някого, който всъщност не е тук — още по-малко някого, когото никога не съм виждала.

Прокарах ръка през косата си, като паниката ме обземаше. Това поне може да й даде възможност да се отдалечи. Всички тези духовни сили изглежда бяха далеч една от друга, всяка имаше допълнително влияние. Някой, който можеше да сънува наяве, може би можеше да направи и друго и да посети някой буден.

Една дори по-щура идея ми хрумна. Това беше разтърсващ ден.

— Оксана… ти можеш да достигнеш ума ми, нали?

— Да, — потвърди тя.