Кръвно обещание

Само че това не беше Дмитрий. Или беше? Всичко бе толкова объркано. Отново се опитах да си припомня какво ми бе казал той преди време — че без значение колко много приличат стригоите на хората, които някога съм познавала, те не са същите. Ала в същото време този Дмитрий сега ми казваше, че е грешал за това.

— Това са ендорфините, Роуз. Те са като наркотици… — Простенах и зарових лице в шепи, докато седях на дивана с включен телевизор. Страхотно. Сега си говорех сама.

Да предположим, че се измъкна от властта, която Дмитрий имаше над мен, и от това замаяно състояние, което ме караше да мисля, че съм имала погрешно мнение за стригоите… е, тогава какво? Отново се връщах на първоначалната дилема. Нямах оръжие, с което да се бия със стригоите. Нямах дори оръжие, с което поне да се самоубия. Отново бях оставена на милостта им, но поне сега бях готова да се бия. Разбира се, щеше да е предварително изгубена битка, но имах чувството, че ако остана без ендорфини още малко, ще мога поне Ина да надвия. Ако това изобщо се брои за успех.

Ето че се стигна до основното. Да се откажа от ендорфините. Всеки път, когато прехвърлях наум възможностите си и стигах до задънена улица, нуждите на тялото ми ме връщаха към реалността. Исках отново онази еуфория. Копнеех за сладостната омая. Исках ги обратно или със сигурност щях да умра. Това щеше да ме убие и да ме освободи от вероятността да стана стригой.

— По дяволите!

Станах и закрачих из стаята, надявайки се да се разсея. Телевизорът не ми помагаше; това бе сигурно. Само ако можех да издържа още малко, щях да изхвърля наркотика от организма си, ще измисля как да спася себе си и Лиса и…

Лиса!

Без да се колебая, проникнах в съзнанието й. Ако бях в тялото и ума й, тогава може би за известно време няма да се налага да се справям със своите. И може би освобождаването ми от ендорфините ще стане по-безболезнено.

Лиса и групата й се бяха върнали от кралския двор малко по-мрачни, отколкото бяха заминали. Отрезвяващата светлина на утрото бе накарала Лиса да се почувства невероятно глупаво заради станалото на купона. Да танцува на масата, не беше най-лошото нещо на света, но като си спомни останалите партита, на които бе ходила през този уикенд, и социалния й живот с Ейвъри, се замисли какво я бе прихванало. Понякога сякаш не беше тя. И целувката с Ейрън… е, това беше нещо съвсем различно и я караше да се чувства виновна.

— Не се тревожи за това — каза й Ейвъри в самолета. — Всички правим глупости, когато се напием.

— Не и аз — изпъшка Лиса. — Това не ми е присъщо. — Въпреки това по време на обратния полет, Лиса се съгласи да изпие една мимоза — шампанско, смесено с портокалов сок.

Ейвъри се усмихна.

— Нямам база за сравнение. На мен ми изглеждаш съвсем наред. Пък и не си се опитала да избягаш с някой човек или обикновен морой.

Лиса й се усмихна и погледът й попадна на Джил, която седеше пред тях в самолета. По-рано Ейдриън бе говорил с по-младото момиче, но сега тя четеше книга и, изглежда, най-голямата й грижа беше да стои по-далеч от Рийд. Той отново седеше със Саймън и Лиса остана леко изненадана, когато забеляза, че пазителят гледа подозрително Джил. Може би Рийд му бе казал, че момичето представлява някаква заплаха.

— Тревожиш ли се за нея? — попита Ейвъри, която бе проследила погледа й.

— Не е това… просто не мога да забравя как ме погледна тя снощи.

— Млада е. Мисля, че лесно се шокира.

Лиса предположи, че може би е истина. Все пак млада или не, имаше нещо освежаващо чисто в начина, по който бе реагирала Джил на целувката й с Ейрън. Лиса реши, че аз също бих постъпила така. Не можеше да се примири, че някой като това момиче си мисли лошо за нея. Изправи се.

— Ей сега се връщам — каза на Ейвъри. — Ще отида да поговоря с нея.

Джил очевидно се изненада, когато Лиса седна до нея. По-младото момиче отбеляза мястото, докъдето бе стигнало в книгата, и каквито и да бяха чувствата й, усмивката й към Лиса бе искрена.

— Здравей.

— Здрасти — отвърна Лиса. Не беше изпила много от коктейла си и все още контролираше духа достатъчно, за да види аурата на Джил. Беше наситено синя, изпъстрена с пурпурни и по-тъмносини участъци. Господи, колко силни цветове. — Виж, исках да се извиня за това, което се случи снощи… това, което казах…

— О — изчерви се Джил. — Няма нищо, всичко е наред. Искам да кажа, че нещата бяха малко откачени и зная, че не разсъждаваше трезво. Поне аз смятам така. Всъщност не зная. Аз никога не съм пила алкохол, така че не мога да преценя. — Когато беше нервна, Джил или бъбреше несвързано, или мълчеше.

— Да, трябваше да мисля трезво, преди да се озова в онази ситуация. Наистина съжалявам за това, което се случи с Рийд. — Лиса снижи глас. — Без значение какво стана снощи… но той не биваше да прави и да ти казва онези неща.

Двете момичета насочиха погледи към него. Рийд се бе вглъбил в книгата си, но внезапно сякаш усетил, че го наблюдават, вдигна очи към Джил и Лиса. Изгледа ги кръвнишки и те побързаха да извърнат глави.