Кръвно обещание

Извърнах се смутено, изпълнена с противоречиви чувства. В този миг очите му не изразяваха само любопитство. В тях се четеше и загриженост — съвсем малко, но все пак я имаше. Загриженост за мен. А само преди секунда бях изтрила кръв от лицето му — кръвта на някой, чийто живот навярно е угаснал през последните няколко часа.

— Бях в главата на Лиса — казах накрая. Нямаше да навреди да му кажа. Също като Нейтан и той знаеше, че тя е в Академията. — И… бях изхвърлена.

— Изхвърлена?

— Да… както обикновено гледах през очите й и тогава някаква сила… не зная, невидима ръка ме избута навън. Никога досега не съм изпитвала подобно нещо.

— Може би е ново свойство на духа.

— Може би. Само че аз я наблюдавам редовно и никога не съм я виждала да се упражнява в подобно нещо, нито дори да си го помисля.

Той сви леко рамене и ме обгърна с ръка.

— Когато си пробуден, сетивата ти са много по-добри, както и възприятията към света.

— Явно не ставаш всезнаещ, защото иначе Нейтан не би искал толкова отчаяно информация за Лиса. Защо е това? Защо стригоите са обсебени от манията да избиват кралските потомци? Ние знаем, че те — че ти — го правиш, но защо? Какво значение има? Не е ли жертвата просто жертва, особено след като толкова много стригои някога са били морой от кралски фамилии.

— Всички тези въпроси изискват по-сложен отговор. Основната причина да се преследват морои от кралски семейства е страхът. В твоя стар свят кралските потомци са над останалите. Те получават най-добрите пазители, най-добрата защита. Да, това определено беше истина. Лиса го бе открила в двора. — Ако въпреки всичко ние все пак успяваме да се доберем до тях, тогава какво означава това? Означава, че никой не е в безопасност. Това създава страх, а страхът кара хората да правят глупави неща. И така се превръщат в по-лесна плячка.

— Това е ужасно.

— Плячка или…

— Да, да, зная. Плячка или хищник.

Очите му се присвиха леко, очевидно прекъсването не му хареса, но реши да не обръща внимание.

— Друга причина е да се подкопае властта на мороите. Това също създава нестабилност.

— А може би те ще бъдат по-добре, ако се сменят лидерите — отбелязах аз. Той ми хвърли още един странен поглед, а аз самата бях малко изненадана от себе си. Ето че отново мислех като Виктор Дашков. Осъзнах, че ще е по-добре да мълча. Не се държах както когато бях замаяна от наркотика на ендорфините. — Какво друго?

— Другото… — Устните му се извиха в усмивка. — Другото е престижът. Правим го заради славата. Заради репутацията, която ни дава, и задоволството да знаем, че сме отговорни за унищожаването на това, което други преди нас не са успели да сторят през вековете.

Истинската природа на стригоите. Злоба, лов и смърт. Нямаше нужда от други причини.

Погледът на Дмитрий се плъзна покрай мен и се спря на масичката до леглото. Там оставях бижута, които свалях за през нощта. Всичките му подаръци бяха там и блестяха като пиратско съкровище. Той се протегна през мен и взе верижката с назара.

— Все още го пазиш.

— Да. Макар че не е толкова красив като твоите подаръци. — Синьото око ми напомни за майка ми. От доста време не бях мислила за нея. В Бай бях започнала да гледам на Олена като на втора майка, но сега… сега исках до мен да е моята. Джанин Хатауей може и да не готвеше и да не чистеше, но беше умна и компетентна. В някои отношения, осъзнах със смайваща яснота, ние двете си приличахме. Бях наследила качествата си от нея и бях убедена, че ако тя се намираше в моето положение, никога не би спряла да планира бягството си.

— Това не съм го виждал досега — отбеляза Дмитрий. Беше оставил назара и сега държеше в ръка сребърния пръстен, който ми бе дал Марк. Не го бях носила, откакто напуснах дома на Беликови, бях го оставила върху масичката до назара.

— Получих го, когато бях… — Млъкнах, внезапно осъзнала, че досега не бях споменавала за местата, които бях посещавала, преди да дойда в Новосибирск.

— Когато си била къде?

— Когато бях в родния ти град. В Бай.

Дмитрий си играеше с пръстена, местейки го от пръст на пръст, но когато изрекох името, спря и ме погледна.

— Къде си била? — Странно, но не бяхме говорили за това. Бях споменала няколко пъти Новосибирск, но това беше всичко.

— Мислех, че ще те намеря там — обясних. — Не знаех, че стригоите ловуват в по-големите градове. Отседнах в дома на семейството ти.

Погледът му се върна към пръстена. Той продължи да си играе с него и да го върти около пръста си.

— И?

— И… те са много мили. Харесаха ми. Сприятелих се с Виктория.

— Тя не беше ли на училище?

— Беше Великден.

— А, да. Как е тя?

— Добре — отвърнах припряно. Нямах сили да му кажа за последната вечер и случилото се между нея и Ролан. — Каролина също е добре. Тя ми напомня за теб. Нахвърли се срещу един дампир, който причиняваше неприятности.

Той отново се усмихна и този път усмивката му беше… мила. Искам да кажа, че острите кучешки зъби я правеха донякъде странна, но нямаше онзи зловещ вид, който бих очаквала. Лицето му изразяваше привързаност, истинска обич, което ме изуми.