Кръвно обещание

Той си тръгна и я остави, без да каже нищо повече. Лиса остана да се взира смаяно след него, докато той излизаше от фоайето. Искаше да изтича и да се хвърли в прегръдките му, да го умолява да се върне и да й прости. Но наоколо имаше твърде много хора и не желаеше да прави сцена или да му се натрапва. Вместо това се запъти към единствения близък, който й оставаше. Ейвъри.

— Не очаквах да те видя отново — каза Ейвъри, като й отвори вратата на стаята си. — Какво… Господи. Какво има?

Тя придърпа Лиса вътре и настоя да узнае всичко. През сълзи и почти истерично, и на места несвързано, Лиса й разказа за случилото се с Кристиан.

— Не зная какво искаше да каже. Дали иска да скъсаме? Ще дойде ли по-късно да поговори с мен? Дали да отида при него? — Лиса зарови лице в шепите си. — О, Боже. Не мислиш, че между него и Джил има нещо, нали?

— Малкото сладкишче? Не! — възкликна Ейвъри. — Разбира се, че не. Виж, трябва да се успокоиш. Плашиш ме. Всичко ще бъде наред.

Лицето на Ейвъри бе мрачно от тревога и тя отиде да й донесе чаша вода. Сетне размисли и наля чаша вино.

Докато седеше сама, Лиса се отдаде на отчаяните емоции, бушуващи в нея. Мразеше това, което бе сторила. Имаше чувството, че нещо с нея не е наред. Първо се бе отдалечила и отчуждила от мен, а сега и Кристиан. Защо не можеше да задържи приятелите си? Какво означаваше това? Да не би наистина да полудяваше? Чувстваше се отчаяна, че губи контрол над себе си. И тя…

Бам!

Внезапно и без предупреждение бях изхвърлена от главата на Лиса.

Мислите й изчезнаха напълно. Не си тръгнах по свой избор, нито се върнах обратно заради нещо в тялото ми. Озовала се отново сама в моята стая, аз закрачих напред-назад, докато мислех трескаво, но не стигнах доникъде. Никога, никога досега не ми се беше случвало подобно нещо. Това беше като… ами, като физическа сила. Все едно пред мен се изпречи стъклена стена или силово поле и ме избута назад. Беше външна сила. Не бе дошла от мен.

Но какво бе това? Лиса ли беше? Доколкото знаех, досега тя никога не ме е усещала, докато съм в главата й. Дали това се е променило? Тя ли ме изхвърли? Или вихрушката от чувства в нея бе толкова силна, че нямаше място за мен?

Не знаех, но това не ми харесваше. Когато се случи, освен усещането, че ме избутват, изпитах и друго странно чувство. Беше като трептене, сякаш някой прониква в съзнанието ми и го гъделичка. Заляха ме краткотрайни топли и студени вълни, сетне всичко спря изведнъж и аз бях извън главата й. Все едно насила ме бяха изтласкали.

И освен това усещането ми беше толкова… познато.

Глава 23

За съжаление не можех да си спомня къде го бях почувствала преди.

Имайки предвид всичко останало, което ми се бе случило, беше забележително, че изобщо си го спомнях. Спомените ми бяха малко разпилени, но се постарах да ги пресея и подредя, докато се питах къде бях изпитала същото гъделичкане в мозъка си. Но не получих отговори и много скоро стигнах дотам, докъдето и с плановете си за бягство — до задънена улица.

Колкото повече крачех из просторната дневна, толкова по-ясно осъзнавах, че се нуждая от план. Липсата на ендорфини ме убиваше, но вече мислех много по-ясно, докато организмът ми се освобождаваше от тях. Бях изумена от апатията, в която бях изпаднала. След като се оставих Дмитрий да ме ухапе… аз сякаш се разпаднах. Изгубих способността си да разсъждавам трезво, лиших се от силата си, от уменията си. Бях станала мекушава, глупава и безпомощна. Е, не съвсем. Ако изцяло бях изгубила разсъдъка си, вече щях да съм стригой. Имаше нещо успокояващо в това да знам, че дори когато съм била в плен на блажената омая на ендорфините вследствие на ухапванията, някаква част от мен все още се е съпротивлявала и е отказала да се предаде.

Щом разбрах, че не съм чак толкова слаба, колкото си мислех, това много ми помогна да продължа. Сега можех по-лесно да пренебрегна копнежа на тялото си, да се разсея с тъпа телевизия и да изям цялата храна в малкия хладилник. Дори останах будна дълго време с надеждата да се изтощя. Получи се и заспах в мига, в който главата ми докосна възглавницата. Потънах в дълбок и спокоен сън, необезпокояван от нищо.

Събудих се по-късно, когато някакво тяло се плъзна в леглото до мен. Отворих клепачи и се взрях право в червените очи на Дмитрий. За пръв път от дни го гледах със страх, а не с любов. Разбира се, постарах се нищо от това да не проличи по лицето ми и му се усмихнах. Протегнах се и докоснах лицето му.

— Върнал си се. Липсваше ми.

Той улови ръката ми и целуна дланта ми.

— Трябваше да свърша някои неща.

Сенките се изместиха от лицето му и аз зърнах около устата му тънка ивица засъхнала кръв. Намръщих се и я изтрих с пръст.

— Виждам.

— Това е естествена необходимост, Роуз. Как се чувстваш?

— По-добре. С изключение…

— Какво?