Кръвно обещание

— Не го прави — предупреди го Нейтан със самодоволна усмивка. — Знаеш какво каза Галина. Ако ме докоснеш, изхвърчаш оттук.

Дмитрий прекоси стаята, застана пред Нейтан и изрита настрани Ина като парцалена кукла.

— Ще си заслужава да си навлека гнева й, особено след като й кажа, че ти си нападнал пръв. Лицето на Роуз е достатъчно доказателство.

— Няма да стане. — Нейтан посочи към Ина, която седеше замаяна на пода там, където Дмитрий я бе изритал. Въпреки собствените си рани, допълзях до нея. Трябваше да се уверя, че е добре. — Тя ще каже истината.

Сега Дмитрий се ухили самодоволно.

— Ти наистина ли мислиш, че Галина ще повярва на човек? Не. Когато й разкажа как си нападнал мен и Роуз от ревност, тя ще ми прости. Но фактът, че си се оставил да бъдеш победен толкова лесно, ще бъде доказателство за слабостта ти. Ще отрежа главата ти и ще извадя кола на Роуз от хранилището. Докато изпускаш последния си дъх, ще гледаш как тя пронизва сърцето ти с него.

Мамка му. Това беше малко по-лошо от заплахата на Нейтан да ме изгори — почакай.

Моят кол?

Лицето на Нейтан все още изразяваше високомерно презрение — поне за мен. Но мисля, че Дмитрий видя нещо, което го задоволи, нещо, което го увери, че е победил. Видимо се отпусна и самодоволната му усмивка стана по-широка.

— Два пъти — рече тихо. — Два пъти ти прощавам. Следващия път… следващия път си мъртъв.

Достигнах Ина и й подадох ръка.

— Добре ли си? — промърморих.

Тя ме изгледа с омраза и побърза да се отдръпне. Нейтан не откъсваше поглед от мен, докато отстъпваше към вратата.

— Не — процеди. — Два пъти я оставих жива. Следващия път тя ще е мъртва. Аз командвам тук, а не ти.

Нейтан отвори вратата, а Ина се изправи и се запрепъва след него. Стоях с отворена уста, неспособна да асимилирам всичко случило се. Не зная кой от тях ме смущаваше повече. Погледнах към Дмитрий, опитвайки се да реша какво да го питам първо. Какво ще правим? Защо Ина защити Нейтан? Защо Дмитрий го остави да си отиде? Ала устните ми не изрекоха нито един от тези въпроси.

Вместо това избухнах в сълзи.

Глава 22

Не плача много често. И мразех, когато ми се случваше. Последния път, когато плаках в присъствието на Дмитрий, ръцете му тутакси ме обгърнаха. Този път всичко, което получих, беше поглед, пълен със студенина и гняв.

— Вината е твоя! — изкрещя той със стиснати юмруци.

Аз се свих назад с разширени очи.

— Но той… той ме нападна…

— Да. И Ина. Един човек! Позволила си на човек да те нападне. — Презрението в гласа му бе съвсем явно. — Ти си слаба. Неспособна си да се защитиш и само защото отказваш да бъдеш пробудена!

Гласът му беше ужасяващ, а погледът, с който ме удостои… ами, изплаши ме повече, отколкото Нейтан. Дмитрий протегна ръка и ме дръпна грубо, за да ме изправи.

— Ако Нейтън те бе убил, вината щеше да е изцяло твоя — заяви той студено. Пръстите му се забиха в китката ми и той ме разтърси. — Имаш шанс да бъдеш безсмъртна, да притежаваш невероятна сила! Но си твърде сляпа и упорита, за да го проумееш!

Преглътнах сълзите си и изтрих мокрите си очи с опакото на свободната си ръка. Със сигурност размазах грима, който толкова внимателно си бях сложила. Сърцето сякаш щеше да експлодира в гърдите ми, толкова бях изплашена. Очаквах ярост и заплахи от Нейтан, но не и от Дмитрий.

Ти си забравила, че той е стригой, прошепна един глас в главата ми.

Вече бе минало доста време, без да бъда ухапана, а адреналинът ми се бе повишил дотолкова, че дразнещият глас говореше много по-силно отколкото преди. Дмитрий каза, че съм слаба, защото не бях стригой, но имаше и нещо повече. Аз бях слаба и победена от Нейтан и Ина, защото бях пристрастена, защото живеех в някакво блажено неведение, което контролираше тялото и ума ми. Мисълта ме порази, но едва успях да я задържа. Жаждата ми за ендорфини избухна и почти я изтласка от съзнанието ми.

Проявих достатъчно разум, за да не изкажа на глас мислите си. Вместо това се опитах да измисля нещо, което би успокоило Дмитрий.

— Не мисля, че ще бъда по-силна от Нейтан, дори и ако съм превърната… пробудена.

Той прокара ръка по косата ми, а студеният му глас прозвуча замислено.

— Може би не в началото, но силата на тялото ти ще се усили след промяната. Той не е много по-стар от нас, не толкова, че да има съществено значение. Това е причината да отстъпва, когато се бием.

— А ти защо отстъпи сега?

Усетих как тялото му се скова и осъзнах, че въпросът ми вероятно му е подействал като удар по мъжествеността и смелостта му. Преглътнах, страхът ми се завърна. Той продължаваше да стиска китката ми и започна да ме боли.

— Защото той е прав за едно нещо — отвърна Дмитрий сковано. — Ако го убия, и двамата ще си навлечем гнева на Галина. А не мога да си позволя това. Все още не.

— Ти каза, че… че ние… трябва да я убием.

— Да, и след като го направим, ще бъде лесно да сложим ръка върху имуществото й и организацията.