Кръвно обещание

В мен бушуваха смесени емоции. Логически знаех, че това е Нейтан — Нейтан, когото мразех, задето бе превърнал Дмитрий в стригой. Ала в същото време тялото ми жадуваше за ендорфините на стригоите и почти нямаше значение, че е Нейтан. Единственото, което имаше значение, беше, че зъбите му са толкова близо до врата ми, обещавайки сладка, сладка забрава.

И докато едната му ръка ме държеше за шията, другата се плъзна надолу по извивката на бедрото ми. В гласа на Нейтан прозвуча съблазнителна нотка, сякаш искаше да направи с мен нещо повече, не само да ме ухапе. И след толкова много срещи с Дмитрий, заредени със сексуално напрежение — срещи, които никога не стигнаха докрай, тялото ми почти не се интересуваше кой го докосва. Бих могла да затворя очи и нямаше да има значение чии зъби ще се забият в шията ми или чии ръце ще свалят дрехите ми. Само това, което ще последва. Бих могла да затворя очи и да си представя, че е Дмитрий, да се отдам на фантазията, докато устните на Нейтан докосват кожата ми…

Вместо това малката разумна част в мен ми напомни, че Нейтан не иска само секс или кръв. Накрая щеше да ме убие.

В което имаше известна ирония. Аз бях твърдо решена — и това не бяха празни думи — по-скоро да умра, отколкото да стана стригой. Сега Нейтан ми го предлагаше. Дори и първо да ме превърне в една от тях, възнамеряваше да ме убие веднага след това. Така или иначе, нямаше да прекарам вечността като стригой. Би трябвало да приема предложението му с радост.

Но точно когато пристрастеното ми тяло копнееше отчаяно за ухапването и блаженството, осъзнах нещо със смайваща яснота: не исках да умра. Може би защото бях прекарала почти цял ден без ухапване, но една малка, бунтовна част се пробуди в мен. Няма да му позволя да стори това с мен. Няма да му позволя да съсипе Дмитрий. И със сигурност няма да му позволя да нарани Лиса.

Пробивайки си с мъка път през облака от ендорфини, който все още ме обгръщаше, извиках на помощ цялата останала ми воля. Проникнах дълбоко в съзнанието си, като си припомних всичко, на което Дмитрий ме бе научил. Беше трудно да стигна до спомените, докоснах само няколко. Все пак достатъчно, за да действам. Хвърлих се напред и ударих Нейтан.

И не постигнах нищо.

Той не помръдна. По дяволите, дори не бях сигурна дали е усетил нещо. Изненадата върху лицето му тутакси се замени с веселие и той се засмя с ужасяващия смях на стригоите — жесток, но без искрена радост. Тогава, с огромно спокойствие той ме зашлеви и с един удар ме запрати в другия край на стаята. Дмитрий бе направил почти същото, когато за пръв път се озовах тук и го нападнах. Само че тогава не отлетях толкова надалеч, а атаката ми бе имала поне минимален резултат.

Ударих се в гърба на дивана и, Господи, как ме заболя! Зави ми се свят и осъзнах колко идиотско е да се бия с някой много по-силен от мен, особено след като през цялата седмица съм губила кръв. Успях да се изправя, като отчаяно се опитах да измисля как да действам. От своя страна Нейтан, изглежда, не бързаше да отвърне на атаката ми. Всъщност той продължаваше да се смее.

Огледах се и избрах един наистина жалък начин на действие. Ина стоеше близо до мен. Движейки се със скорост, която беше болезнено бавна, но по-добра от тази, която очаквах, се протегнах и обвих ръка около врата й. Тя изскимтя от изненада, а аз я притеглих по-грубо към себе си.

— Махай се оттук! — заявих на Нейтан. — Махай се оттук или ще я убия!

Той спря да се смее, взря се за миг в мен, сетне избухна в още по-гръмогласен смях.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли си мислиш, че ако исках, нямаше да те спра? И действително ли смяташ, че ми пука? Давай. Убий я. Има още десетки като нея.

Да, това също не би трябвало да ме изненада, но все пак бях донякъде стресната от лекотата и нехайството, с които можеше да зачеркне живота на верен служител. Добре. Време беше за план Б. Или В. Или Д? Честно, загубих им дирята, а и никой не беше достатъчно добър.

— Ох!

Ина внезапно ме бе сръгала в корема. В изненадата си я пуснах. Тя се завъртя и с приглушен вик ме цапардоса в лицето. Ударът не беше толкова силен като този на Нейтан, но политнах. Докато падах, се опитах да се хвана за нещо — за каквото и да е, но не успях. Стоварих се на пода, а гърбът ми се удари във вратата. Очаквах тя да се нахвърли отново върху мен, ала вместо това хукна през стаята — Бог да ни е на помощ — и застана в защитна поза пред Нейтан.

Преди да осъзная докрай нелепото й желание да се опитва да защити някой, който с такава лекота би я оставил да умре, вратата внезапно се отвори.

— Ох! — простенах отново, когато тя ме удари и избута настрани.

Дмитрий влезе бързо. Погледът му се плъзна по лицата ни. Бях сигурна, че моето носи явни следи от атаките на Нейтан и Ина. Дмитрий стисна юмруци и се обърна към Нейтан. Това ми напомни на сбиването им в коридора, цялата им ярост, злоба и кръвожадност. Свих се и се подготвих за още една ужасна схватка.