Кръвно обещание

И изведнъж всичко свърши. Той се отдръпна, облиза устните си, но продължи да ме държи. Мъглата се завърна. Светът беше прекрасен, навсякъде цареше щастие и аз нямах никакви грижи. Каквито и тревоги да имаше Дмитрий за Нейтан и Галина, на мен не ми пукаше. Страхът, който изпитвах само допреди малко… разочарованието заради отказа му да се любим… объркването ми — нямах време да се притеснявам за това, не и когато животът беше толкова красив, а аз обичах Дмитрий толкова много. Усмихнах му се и се опитах отново да го прегърна, но той вече ме водеше към дивана.

— Ще се видим по-късно. — Като с магическа пръчка се озова до вратата, което ме натъжи. Исках да остане. Да остане завинаги. — Запомни, аз те искам и никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Ще те защитавам. Но… не мога да чакам още дълго.

И с тези думи излезе. Казаното от него ме накара да се усмихна широко. Дмитрий ме искаше. Смътно си припомних, че докато бяхме навън, го попитах защо ме иска. Защо, за Бога, бях попитала? Какъв отговор исках? Защо това имаше значение? Той ме искаше. Само това беше важно.

Тази мисъл и притокът на вълшебните ендорфини в мен ме обгърнаха в пелена от блаженство, докато лежах на дивана. Да отида до леглото, ми се струваше прекалено голямо усилие, затова останах където бях и скоро сънят ме обори.

И най-неочаквано се озовах в един от сънищата на Ейдриън.

Вече се бях отказала, че ще се срещна отново с него. След първите ми отчаяни опити да избягам от апартамента, накрая се убедих, че завинаги съм отпратила Ейдриън и той няма да се върне. Но ето че сега стоеше точно пред мен — е, поне в съня ми беше така. Често се срещахме в гората или в градината, но днес стояхме там, където се видяхме за първи път — на верандата на ски хотела в Айдахо. Слънцето огряваше земята, а отстрани се извисяваха планините.

Широка усмивка огря лицето ми.

— Ейдриън?

Никога досега не го бях виждала толкова изненадан. Можех да разбера чувствата му, имайки предвид колко лошо се бях държала с него.

— Здравей, Роуз — рече той. Гласът му звучеше несигурно, сякаш си мислеше, че го поднасям.

— Днес изглеждаш много добре — подех аз. И не лъжех. Беше облечен в тъмни джинси и риза в тъмносиньо с оттенък на тюркоазено, която му стоеше фантастично и подчертаваше тъмнозелените му очи. Но тези очи изглеждаха тревожни. Уморени. Това беше малко странно. В тези сънища той избираше сцената, която искаше, дори външния ни вид, при това без особено усилие. Би могъл да изглежда съвършен, но вместо това цялото му същество изразяваше умора и тревога. Все едно световните проблеми се бяха стоварили на плещите му.

— Както и ти. — Гласът му звучеше предпазливо и ме оглеждаше от главата до петите. Все още бях облечена с прилепналата лятна рокля, косата ми бе спусната, а около шията си носех сапфирената огърлица. — Изглеждаш така, както аз бих искал да те видя облечена. С тази рокля ли спиш?

— Да. — Пригладих полата на роклята и се замислих колко хубава изглеждаше. Запитах се дали Дмитрий я бе харесал. Той не беше казал нищо специално, но пък не спираше да повтаря колко съм красива. — Не мислех, че пак ще дойдеш.

— Аз също.

Погледнах го. Не се държеше както обикновено.

— Да не би отново да се опитваш да разбереш къде съм?

— Не, дори не ме интересува. — Въздъхна. — Единственото, за което ме е грижа, е, че не си тук. Трябва да се върнеш, Роуз.

Подскочих, седнах на перилото на верандата и скръстих ръце.

— Ейдриън, не съм готова за нищо романт…

— Не заради мен! — възкликна той. — Заради нея. Трябва да се върнеш заради Лиса. Затова съм тук.

— Лиса…

Будната част от мен бе пълна с ендорфини и блажената им омая се пренесе и в съня ми. Опитах се да си спомня защо трябва да се тревожа за Лиса.

Ейдриън направи една крачка напред и се вгледа внимателно в мен.

— Да. Сещаш ли се? Лиса, най-добрата ти приятелка? Тази, с която си свързана и се закле да защитаваш?

Залюлях краката си напред-назад.

— Никога никакви клетви не съм давала.

— Какво, по дяволите, ти става?

Раздразненият му тон никак не ми се понрави. Помрачаваше доброто ми настроение.

— А на теб какво ти става?

— Не приличаш на себе си. Аурата ти… — Той се намръщи, неспособен да продължи.

Засмях се.

— О, да. Знаех си, че това ще последва. Магическата, мистична аура. Чакай да позная. Черна е, нали?

— Не… тя… — Той продължи да се взира изпитателно в мен още няколко секунди. — Едва я различавам. Сякаш е разлята наоколо. Какво става, Роуз? Какво става в света на будните?

— Нищо не става. Нищо, освен че за пръв път в живота си съм щастлива. Защо изведнъж започна да се държиш толкова странно? Някога беше забавен. А сега, когато за пръв път ми е толкова готино, ти си отегчителен и странен.

Той коленичи пред мен със сериозно лице.

— Нещо с теб не е наред. Не разбирам какво…

— Казах ти, добре съм. Защо продължаваш да идваш и да съсипваш всичко? — Истината е, че преди известно време отчаяно исках той да дойде, но сега… е, това не беше толкова важно. Прекарвах си страхотно с Дмитрий тук, само ако можех да разреша някои неприятни проблеми.