Кръвно обещание

Ръката на Дмитрий стисна по-силно моята и той ускори крачка. Усещах как яростта струи от него и изведнъж вече не бях сигурна от кого трябва да се страхувам повече: от Нейтан или от Дмитрий. Дмитрий притежаваше изключителна сила, жив или нежив. В миналото го бях виждала да напада без страх или колебание. Винаги е бил великолепен и е действал изключително смело, точно както бях казала на семейството му. Но в онези времена той винаги имаше основателна причина да се бие — обикновено при самозащита. Стълкновението му с Нейтан преди малко беше заради мен. Беше и демонстрация на сила и надмощие, възможност да се пусне кръв. Дмитрий сякаш се наслаждаваше на схватката. Ами ако и към мен реши да действа по този начин? Ами ако постоянният ми отказ го накара да ме измъчва и наранява, докато се съглася?

— Нейтан ме плаши — казах на глас. Не исках Дмитрий да разбере, че той също ме плаши не по-малко. Чувствах се слаба и напълно безпомощна, нещо, което не се случваше често с мен. Обикновено бях готова да приема всяко предизвикателство, независимо колко малки са изгледите за успех.

— Той няма да те докосне — заяви твърдо Дмитрий. — Не се тревожи за това.

Стигнахме до стълбите. След няколко стъпки стана ясно, че няма да мога да сляза сама четирите етажа. Освен наркотичното опиянение от ухапванията му, честата загуба на кръв бе отнела силите ми. Без да каже нито дума, Дмитрий ме взе на ръце и ме понесе надолу без никакво усилие. Пусна ме чак когато стигнахме подножието на стълбата.

Приземният етаж на имението се отличаваше със същото великолепие, както и горните. Предверието беше с висок сводест таван с огромен полилей. В сравнение с него малките полилеи на горния етаж, които бяха спрели дъха ми, бледнееха. Озовахме се срещу високи двойни врати с цветни стъкла, украсени с великолепна дърворезба. Както и срещу друг стригой, който седеше на един стол и очевидно охраняваше. До него върху стената се виждаше електронен панел с бутони и примигващи светлини. Модерната охранителна система съжителстваше с очарованието на стария свят. Когато приближихме, стригоят се скова и аз реших, че се дължи на типичното за бодигард поведение — докато не видях лицето му. Това беше стригоят, когото бях измъчвала през онази първа нощ в Новосибирск и когото освободих, за предаде на Дмитрий, че го търся. Когато срещна погледа ми, устните му се извиха леко назад.

— Роуз Хатауей — изрече стригоят. — Помня името ти, точно както ми каза.

Не каза нищо повече, но докато минавахме покрай него, стиснах по-силно ръката на Дмитрий. Очите на стригоя останаха вперени в мен, докато излязохме навън и вратата се затвори зад нас.

— Той иска да ме убие — казах на Дмитрий.

— Всички стригои искат да те убият — отвърна той.

— Той наистина иска… аз го измъчвах.

— Зная. Оттогава е в немилост и изгуби част от положението си тук.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре.

Дмитрий не изглеждаше разтревожен.

— Марлин е най-малката ти грижа. Схватката ти с него доказа на Галина, че ще бъдеш добро попълнение за нашите редици. Той не може да се мери с теб.

Но думите му не ме успокоиха. Имах прекалено много лични врагове сред стригоите, но пък едва ли можех да очаквам, че ще се сприятеля с някого от тях.

Разбира се, навън беше нощ. Иначе Дмитрий не би ме извел. Докато бяхме във фоайето, мислех, че се намираме в предната част на къщата, но обширните градини, които се простираха около нас, ме накараха да се зачудя дали не сме отзад. Или може би цялата къща бе сгушена сред тази избуяла зеленина. Бяхме заобиколени от лабиринт от жив плет, окастрен много красиво до най-малката подробност. Сред лабиринта имаше малки дворчета, украсени с фонтани или статуи. И навсякъде цветя, много цветя. Въздухът бе натежал от уханието им и аз си помислих, че някой доста се е постарал, докато намери цветя, които цъфтят през нощта. Единственият аромат, който различих, бе този на жасмин, чиито дълги, бели лози се увиваха по статуите в лабиринта.

Известно време вървяхме мълчаливо и аз бях завладяна от романтиката наоколо. През цялото време, докато с Дмитрий бяхме заедно в Академията, се разяждах от страха как ще съвместяваме нашата връзка и задълженията си. Миг като този, когато се разхождаш из градина в пролетна нощ, под обсипаното със звезди небе, приличаше на фантазия, твърде безумна, дори само да си я представиш.

Въпреки че ми бе спестено слизането по витата стълба, разходката ме изтощи. Спрях се и въздъхнах.

— Уморена съм.

Дмитрий също спря и ми помогна да седна. Тревата беше суха и гъделичкаше кожата ми. Отпуснах се върху нея и след миг и той се излегна до мен. Изпитах странен момент на дежа вю4, когато си припомних следобеда, когато правихме снежни ангели.

— Това е удивително — промълвих, загледана в небето. Толкова бе ясно, не се виждаше никакъв облак. — А за теб как е?

— Хмм?

— Има достатъчно светлина, за да виждам, но все пак е тъмно в сравнение с през деня. Твоите очи са по-добри от моите. Какво виждаш?

— За мен е ярко като ден. — Когато не отговорих, той додаде: — И за теб може да бъде така.