Кръвно обещание

Той протегна ръка и ми помогна да стана. Последвах го до вратата. Със същата предпазливост като Ина, Дмитрий закри вратата, за да не видя кода. Не че това вече имаше значение. Едва ли в това си състояние бих запомнила някаква дълга поредица от числа.

Вратата щракна, отвори се и той ме поведе навън. Гледах невярващо, докато мозъкът ми се опитваше да осмисли свободата. Както бях забелязала първия ден, вратата извеждаше в къс коридор, преграден с друга врата. Тя също беше масивна и до нея се виждаше електронен панел с клавиатура. Дмитрий отвори и нея. Можех да се обзаложа, че кодовете и на двете врати са различни.

Той улови ръката ми и ме поведе през вратата. Озовахме се в друг коридор. Въпреки че Дмитрий ме водеше напред, се спрях. Навярно не би трябвало да се изненадвам от разкоша, сред който внезапно се озовах. В крайна сметка живеех в суперлуксозен апартамент. Но коридорът, който извеждаше от стаята ми, беше гол и някак си реших, че останалата част от къщата ще прилича на болница или затвор.

Но съм грешала. Вместо това имах чувството, че съм се озовала в някой стар филм, такъв, в който героите пият чай в елегантен салон. Плюшеният килим бе покрит с извезана със златни нишки пътека, която се разклоняваше към двата края на коридора. По стените висяха старинни портрети, изобразяващи хора, живели преди векове, облечени в дрехи, в сравнение с които моята рокля изглеждаше евтина и обикновена. Цялото помещение се осветяваше от малки полилеи, които висяха от високия таван. Кристалните висулки улавяха светлината, разпръсквайки малки разноцветни точици по стените. Аз се взирах, очарована от блясъка и преливащите се цветове, и навярно поради това не забелязах другото присъствие в коридора.

— Какво правиш?

Резкият глас на Нейтан ме изтръгна от съзерцанието ми. Беше се облегнал на стената срещу вратата на моята стая, но щом ни видя, тутакси се изправи. Лицето му имаше типичното за всички стригои жестоко изражение, което понякога зървах и у Дмитрий, без значение колко мило се държеше.

Дмитрий се напрегна и зае отбранителна поза.

— Водя я на разходка. — Говореше все едно, че бях куче, но страхът от Нейтан надделя над обидата.

— Това е против правилата — възрази Нейтан. — Достатъчно лошо е, че все още я държиш тук. Галина ти нареди тя да не излиза от стаята си. Не се нуждаем от някакъв дампир да се мотае наоколо.

Дмитрий кимна към мен.

— Прилича ли ти на заплаха?

Нейтан ме стрелна с поглед. Не бях сигурна какво видя. Не мисля, че изглеждах по-различна, но по устните му за миг пробягна самодоволна усмивка, която изчезна, щом се обърна отново към Дмитрий.

— Не, но ми е наредено да пазя тази врата и няма да си навличам неприятности заради малката ти разходка навън.

— Аз ще се оправя с Галина. Ще й кажа, че съм те надвил. — Дмитрий се ухили и кучешките му зъби блеснаха застрашително. — Няма да й е толкова трудно да ми повярва.

Погледът, с който го удостои Нейтан, ме накара да отстъпя неволно към стената.

— Толкова си самовлюбен. Не те пробудих, за да се държиш, все едно че ти командваш тук. Направих го, за да използваме силата ти и опита ти. Би трябвало да ми се подчиняваш.

Дмитрий сви рамене. Улови ръката ми и понечи да се извърне.

— Не е моя вината, че не си достатъчно силен, за да ме накараш да го направя.

В този миг Нейтан се нахвърли върху Дмитрий. Дмитрий отвърна светкавично на атаката, което ме накара да си помисля, че я бе очаквал. Той мигом пусна ръката ми, обърна се, сграбчи другия стригой и го запрати към стената. Нейтан веднага се изправи — беше нужен доста по-силен удар, за да се зашемети такъв като него, но Дмитрий беше готов. Удари Нейтан в носа — веднъж, два, три пъти един след друг. Нейтан падна; кръвта се стичаше по лицето му. Дмитрий го изрита силно в корема и се надвеси над него.

— Не се опитвай — предупреди го. — Ще изгубиш. — Изтри кръвта на Нейтан от ръката си, сетне отново преплете пръсти с моите. — Казах ти, ще се оправя с Галина. Но ти благодаря за загрижеността.

Дмитрий отново се обърна, очевидно уверен, че няма да има повече атаки. И наистина нямаше. Но преди да го последвам, хвърлих бърз поглед през рамо към мястото, където Нейтан се бе свлякъл на пода. Очите му сякаш мятаха остри кинжали към Дмитрий. Мога да се закълна, че никога досега не бях виждала толкова чиста омраза — поне не и докато не насочи поглед към мен. Леден страх плъпна по гръбнака ми и аз се препънах, докато се опитвах да крача редом до Дмитрий.

— Не сте в безопасност! — отекна гласът на Нейтан зад нас. — Нито един от двама ви. Тя е обяд, Беликов. Обяд.