Кръвно обещание

— И какво ще стане с нея? Тя ще бъде сама.

— Както казах, това не ме интересува. Но да съм с теб — да.

— Така ли? Е, аз пък не желая да бъда с теб.

Той извърна лицето ми към своето, така че сега отново се гледахме един друг. Отново изпитах странното чувство, че хем съм с Дмитрий, хем не съм.

Любов и страх.

Той присви очи.

— Не ти вярвам.

— Вярвай в каквото си искаш. Вече не те искам.

Устните му се извиха в една от онези плашещи, самодоволни усмивки.

— Лъжеш. Виждам го. Винаги разбирам, когато лъжеш.

— Истина е. Преди те исках. Но вече не. — Ако продължавах да го повтарям, може би щеше да стане истина.

Той се приближи още повече и аз замръзнах. Ако помръднех дори сантиметър, устните ни щяха да се докоснат.

— Външността ми… моята сила, да, това е различно. По-добро. Но във всичко останало аз съм същият, Роза. Същността ми не се е променила. Връзката помежду ни не се е променила. Ти просто още не го разбираш.

— Всичко се е променило. — Устните му бяха толкова близо до моите, че можех да мисля единствено за онази кратка, страстна целувка, която ми даде последния път, когато беше тук. Не, не, не. Не мисли за това.

— Ако съм толкова различен, тогава защо не те пробуждам насила? Защо ти давам право на избор?

Острият отговор беше на устните ми, но не го изрекох. Отличен въпрос. Защо ми даваше право на избор? Стригоите не даваха на жертвите си възможност да избират. Те убиваха безмилостно и вземаха това, което искаха. Ако Дмитрий просто искаше да се присъединя към него, тогава е можел да ме превърне в стригой веднага след като ме залови. Беше минал повече от един ден, а той продължаваше да проявява търпение и ми предоставяше лукса да избирам. Защо? Ако ме превърне в стригой, без съмнение щях да стана извратена като него. Всичко щеше да бъде много по-просто.

— И ако съм толкова различен, защо по-рано отвърна на целувката ми? — продължи той, тъй като аз останах мълчалива.

Не знаех какво да му отговоря и усмивката му стана по-широка.

— Нямаш отговор. Знаеш, че съм прав.

Устните му внезапно отново намериха моите. Наддадох слаб вик на протест и безуспешно се опитах да се отскубна от прегръдката му. Но той беше прекалено силен, а и след секунда вече не исках да избягам. Обзе ме същото усещане както преди. Устните му бяха студени, но целувката ме изгаряше. Огън и лед. И той беше прав — наистина отвърнах на целувката.

Една разумна част в мен крещеше отчаяно, че това е грешно. Последния път той прекъсна целувката, преди да се случи нещо повече. Не и този път. Докато продължавахме да се целуваме, разумният глас отслабваше все повече. Тази част от мен, която винаги щеше да обича Дмитрий, ликуваше от усещането на тялото му до моето; от начина, по който увиваше косата ми около пръстите си. Другата му ръка се плъзна по гърба ми, студена до топлата ми кожа. Притиснах се по-близо към него и целувката стана по-страстна — усетих как желанието му се разгаря.

Тогава, в мъглата на това опиянение, езикът ми докосна съвсем леко острия край на единия от кучешките му зъби. Подейства ми като кофа студена вода. С цялата сила, на която бях способна, извърнах глава и прекъснах целувката. Предполагам, че за миг той се бе отпуснал, забравил за предпазливостта, и това ми позволи да се измъкна.

Дишах тежко и цялото ми тяло копнееше за него. Но разумът надделя, поне засега. Господи, какво правех? Това не е Дмитрий, когото познаваш. Не е той. Целувах чудовище. Но тялото ми не беше толкова сигурно.

— Не — промърморих, изненадана колко жалко и умолително звуча. — Не. Не можем да правим това.

— Сигурна ли си? — попита той. Ръката му все още бе заровена в косата ми и насила извърна лицето ми към своето. — Май не си особено против. Всичко може да бъде така, както преди… както беше в хижата… Тогава определено го искаше…

Хижата…

— Не — повторих. — Не го искам.

Той притисна устни към страната ми, сетне обсипа с леки целувки шията ми. Тялото ми отново закопня за него и аз се мразех заради слабостта си.

— А това? — попита той. Гласът му бе едва доловим шепот. — Искаш ли това?

— Ка…

Усетих го. Острото ухапване на зъба по кожата ми, а после устните му засмукаха раната. За половин миг беше мъчително. Болезнено и ужасно. И тогава, изведнъж, болката изчезна. Заля ме вълна на блаженство и радост. И божествена сладост. Никога в живота си не съм се чувствала толкова прекрасно. Малко ми напомняше онези пъти, когато Лиса пиеше от мен. Тогава се чувствах невероятно, но това… Това беше десет пъти по-хубаво. Сто пъти. Удоволствието от ухапването на стригоите е много по-голямо от това на мороите. Усещаш се така, както когато си влюбен за първи път, целият изпълнен със сладостно, радостно чувство.

Когато той се отдръпна, сякаш цялото щастие и чудо на този свят изчезнаха. Дмитрий прокара ръка по устата си, а аз се взрях с широко отворени очи в него. Първият ми инстинкт беше да го попитам защо е спрял, но тогава се стегнах, извиках на помощ всички останали ми сили, за да се преборя с тази божествена омая, обзела ме след ухапването му.