Кръвно обещание

— Не зная. Той не спираше да ме разпитва защо съм дошла в Русия, но накрая се отказа и поиска да си тръгна. Мисля, че някой у дома го е наел да ме открие.

— Не те искам близо до Ейб Мазур. Той е опасен. — Дмитрий беше сърдит и това никак не ми хареса. Миг по-късно гневът му се стопи и той отново плъзна пръсти по рамото ми, като избута презрамката по-надолу. — Разбира се, подобни хора няма да бъдат проблем, след като бъдеш пробудена.

В някакво отдалечено кътче на съзнанието си се запитах дали Дмитрий разполага с отговор на въпросите, които исках да знам за Ейб — с какво се занимава. Но разговорът за Ейб разстрои Дмитрий, а това притесни и мен. Побързах да сменя темата.

— Какво ще правиш днес? — попитах, все още впечатлена от способността си да водя нормален разговор. Комбинацията между ендорфините и докосването му ме караше да забравям всичко останало.

— Поръчки за Галина. Вечеря.

Вечеря. Жертва. Намръщих се. Това, което изпитах, не беше отвращение, а по-скоро… ревност.

— Пиеш ли от тях за забавление?

Той плъзна пръсти по шията ми, зъбите му подразниха леко кожата ми, но не ме ухапаха. Простенах и се притиснах по-плътно към него.

— Не, Роза. Те са храна, това е всичко. Свършва бързо. Ти си единствената, с която изпитвам удоволствие.

Думите му ми доставиха радост, а онзи дразнещ вътрешен мой глас изтъкна, че това е невероятно извратено и гадно. Надявах се, че скоро ще ме ухапе. Обикновено това караше гласът на разума да замълчи.

Протегнах се и докоснах лицето му, после прокарах ръка по копринено меката му коса, която винаги съм обичала.

— Ти продължаваш да настояваш да ме пробудиш… но тогава повече няма да можем да правим това. Стригоите не пият взаимно кръвта си, нали?

— Не — съгласи се той. — Но ще си заслужава. Можем да правим много повече неща…

Остави „много повече“ на въображението ми и сладостни тръпки пробягаха по тялото ми. Целувките и смукането на кръв бяха опияняващи, но имаше дни, когато копнеех за нещо… повече. Споменът за единствения път, когато се любихме, ме преследваше и когато бяхме заедно, често ми се искаше да го направим отново. Но поради някаква причина Дмитрий никога не продължаваше докрай, колкото и да се разгорещявахме. Не бях сигурна дали не го използва като примамка, за да ме накара да се превърна в стригой, или съществуваше някаква несъвместимост в това отношение между стригои и дампири. Дали живите и мъртвите можеха да го правят? Някога бих сметнала секса между тях за отвратителен. Сега… просто не мислех за подобни усложнения.

Но въпреки че той не показваше желание да се любим, много често ме дразнеше с милувките си, докосваше бедрата ми, гърдите ми и други чувствителни места. А и често ми напомняше за онзи единствен път, колко удивително и неповторимо беше, как се чувстваха телата ни… Въпреки че коментарите му бяха по-скоро дразнещи, отколкото израз на истинска любов.

В редките си мигове на прояснение съвсем честно се питах защо още не съм се съгласила да стана стригой. Мъглата от ендорфини ме караше да се съглася с почти всичко, което Дмитрий искаше от мен. Вече с удоволствие се обличах заради него, бях се примирила със златната си клетка, както и с това, че на всеки два дни той убиваше някого, за да се нахрани. При все това, дори в най-замаяните си мигове, когато го исках толкова отчаяно, не можех да се съглася да се превърна в стригой. Някаква инстинктивна част от мен отказваше да го приеме. През повечето време той отминаваше отказа ми със свиване на рамене, сякаш беше някаква шега. Но понякога, когато отклонявах предложението му, съзирах в очите му гневна искра. Тези мигове ме плашеха.

— Започва се — подкачах го аз. — Времето за пазарлък. Вечният живот. Безкрайната мощ. Нищо не може да застане на пътя ни.

— Това не е шега — сряза ме Дмитрий. Леле. Лекомислието ми бе предизвикало грубостта му. Желанието и привързаността, на които току-що бях свидетел, се разбиха на хиляди късчета и се разпиляха. Ръцете, които допреди малко ме галеха, сграбчиха китките ми и той ме прикова на място, докато се навеждаше над мен. — Не можем вечно да продължаваме така. Ти не можеш да останеш тук завинаги.

Виждаш ли, обади се вътрешният ми глас. Бъди внимателна. Това не звучи добре. Ръцете му ми причиняваха болка и аз се запитах дали го прави съзнателно, или просто не можеше да сдържи жестокостта си.

Когато най-после ме пусна, обвих ръце около врата му и се опитах да го целуна.

— Не може ли по-късно да поговорим за това?

Устните ни се срещнаха, помежду ни избухна огън и тялото ми се изви от напиращото желание. Можех да се закълна, че бе взаимно, но след няколко секунди Дмитрий се отдръпна. Лицето му все още изразяваше студено раздразнение.

— Ела — рече той и се надигна. — Да вървим.

Изправи се, а аз го погледнах глупаво.

— Къде отиваме?

— Навън.

Седнах на леглото втрещена.

— На… навън? Но… това не е разрешено. Не можем.