Кръвно обещание

— Защо… какво… — Леко завалях думите. — Каза, че изборът ще е мой…

— И все още е — увери ме Дмитрий. Очите му бяха разширени, дишането му също бе накъсано. И на него му бе подействало толкова силно, както на мен. — Не правя това, за да те пробудя, Роза. Такова ухапване не може да те превърне в стригой. Това е… ами, това е за удоволствие…

Тогава устата му отново се приближи към шията ми, за да пие и светът изчезна за мен.

Глава 20

Дните след това приличаха на сън. Всъщност не мога да кажа точно колко дни са минали. Може би един. А може би сто.

Изгубих представа и кога бе ден и кога нощ. Времето ми беше разделено между това с Дмитрий и без него. Той беше моят свят. Когато не беше с мен, часовете бяха мъчение. Опитвах се да ги запълня както мога, но те се влачеха до безкрай. Телевизорът беше най-добрият ми приятел. Лежах на дивана с часове и зяпах разсеяно програмите. Като част от целия лукс на апартамента разполагах със сателитна телевизия, което означаваше, че можех да гледам американски предавания. През половината време обаче не бях сигурна дали имаше значение езикът руски ли е или английски.

Ина продължи да ме проверява. Носеше ми храната, грижеше се за прането ми — сега носех рокли — и чакаше мълчаливо да чуе дали имам нужда от нещо друго. Никога нямах — поне не и от нея. Имах нужда единствено от Дмитрий. Всеки път, когато тя си тръгнеше, някаква далечна част в мен си спомняше, че трябва да направя нещо… да я последвам или нещо такова. Имах план да проверя изхода и да я използвам за бягството си, нали? Сега вече този план не ме привличаше. Изискваше твърде много усилия.

И тогава, най-после, Дмитрий идваше и светът оживяваше. Лежахме в леглото, сгушени един до друг. Никога не се любехме, но се целувахме и докосвахме, отдадени на чудната близост на телата ни — понякога със съвсем малко дрехи.

След време вече ми бе трудно да повярвам, че съм изпитвала страх от новата му външност. Разбира се, очите му бяха малко шокиращи, но той си оставаше прекрасен… все още беше невероятно секси. И след като говорехме и се галехме и целувахме — понякога с часове, аз му позволявах да ме ухапе. Тогава ме заливаше онази прекрасна вълна от усещания, която заличаваше всичките ми проблеми. Каквито и съмнения да имах в съществуването на Бог, те изчезваха в тези мигове, защото със сигурност се докосвах до Бога, когато се опиянявах от това ухапване. Това беше божествено.

— Нека видя врата ти — каза ми той един ден.

Както обикновено, лежахме един до друг. Бях обърната настрани, а Дмитрий се бе сгушил отзад, обгърнал с ръка талията ми. Аз се претърколих и отметнах косата си. Роклята, която носех този ден, бе тъмносиня, ушита от някакъв ефирен плат, който обгръщаше плътно тялото.

— Сега? — попитах. Обикновено ме ухапваше в края на посещенията си. Част от мен жадуваше за този миг и очакваше с нетърпение да се потопи в невероятната наслада, в същото време се радвах и на миговете преди това. Тогава ендорфините в мен не бяха толкова силни и можех да водя някакъв разговор. Говорехме за битките, в които бяхме участвали, или за бъдещето, което той чертаеше за нас, след като стана стригой. Нищо сантиментално — и все пак много приятно.

Подготвих се за ухапването и се извих в очакване. За моя изненада Дмитрий не се наведе и не заби зъби в шията ми. Вместо това бръкна в джоба си и извади огърлица. Беше златна или платинена — не разбирах от бижута, за да кажа със сигурност — и имаше три тъмносини сапфира. През седмицата той ми бе подарил много бижута и се кълна, че всяко следващо бе по-красиво от предишното.

Втренчих се изумено в тази красота, очарована от начина, по който сините камъни искряха на светлината. Той постави огърлицата на шията ми и я закопча отзад. Прокара пръсти по камъните и кимна одобрително.

— Красиво. — Пръстите му се плъзнаха към една от презрамките на роклята. Пъхна ръка под нея, а аз потръпнах от възбуда. — Отива ти.

Усмихнах се. Преди Дмитрий никога не ми бе правил подаръци. Нямаше пари, а и аз не исках да ми подарява нищо. Сега бях очарована от нещата, които ми носеше при всяко свое посещение.

— Откъде я взе? — попитах. Металът беше студен до пламналата ми кожа, но не толкова, колкото пръстите му.

Той се усмихна многозначително.

— Имам си начини.

Онзи укорителен глас, който понякога успяваше да пробие през пелената на омаята, в която живеех, ми нашепна, че съм се замесила с вампир гангстер. Предупрежденията му мигновено бяха пропъдени и аз отново се потопих в блажения облак на съществуването си. Как можех да се разстройвам, когато огърлицата беше толкова красива? Внезапно ми хрумна нещо, което ми се стори забавно.

— Ти си също като Ейб.

— Кой?

— Един тип, с когото се запознах. Ейб Мазур. Той е нещо като мафиотски бос… преследва ме.

Дмитрий настръхна.

— Ейб Мазур те преследва?

Не ми хареса мрачното изражение, което изведнъж се появи на лицето му.

— Да. И какво от това?

— Защо? Какво иска от теб?