Кръвно обещание

Не зная защо продължавах да подхвърлям обичайните си остроумни забележки. Честно казано, имайки предвид ситуацията, би трябвало просто да не му обръщам внимание. Трябваше да си мълча, вместо да му играя по свирката. Навярно се надявах, че ако продължа да се шегувам, както бях свикнала, ще получа отговор от стария Дмитрий. Потиснах въздишката си. Ето че отново забравях неговите уроци. Стригоите не са тези, които някога са били.

— Не е кой знае какво да седнеш — рече той. — Вече ти казах и преди, няма да те нараня.

— „Нараня“ е доста субективен термин. — Сетне, взела внезапното решение да се покажа безстрашна, прекосих стаята и седнах на фотьойла срещу него. — Сега доволен ли си?

Той наклони глава и няколко кичура от кестенявата му коса се измъкнаха от опашката, на която я бе вързал.

— Пак си красива, дори след като току-що си станала от сън и цялата тази съпротива. — Погледът му се плъзна към дрехите, които бях захвърлила на пода. — Никоя ли не ти харесва?

— Не съм тук, за да се контя за теб. Дизайнерските парцалки няма да ме накарат изведнъж да загоря от желание да се присъединя към клуба на стригоите.

Той ме изгледа дълго и пронизващо.

— Защо не ми вярваш?

Сега на свой ред аз се втренчих невярващо в него.

— Как можеш да ме питаш? Ти ме отвлече. Убиваш невинни хора, за да оцелееш. Ти не си предишният Дмитрий.

— Аз съм по-добър, казах ти го. А колкото до невинните… — Той сви рамене. — Никой не е наистина невинен. Освен това светът е такъв — има хищници и жертви. Силните побеждават слабите. Това е част от естествения ред в природата. Доколкото си спомням, това те интересуваше.

Извърнах поглед. Докато бях в училище, любимият ми предмет извън уроците по бойна техника за пазители беше биологията. Обичах да чета за поведението на животните, за оцеляването на по-силните и по-приспособимите. Дмитрий беше моят образец за такъв мъж — най-силният от всички.

— Това е различно — възразих аз.

— Но не и по начина, по който си мислиш. Защо пиенето на кръв ти се струва толкова странно? Виждала си мороите да го правят. Позволявала си на морой да пие твоята.

Трепнах. Не исках да си спомням как позволявах на Лиса да пие от мен, докато живеехме сред хората. И определено не желаех да мисля за притока на ендорфини в мен след това и как едва не се пристрастих към тях.

— Те не убиват.

— И много изпускат. Невероятно е — въздъхна той, затвори за миг очи, после ги отвори. — Да пиеш кръвта на другите… да гледаш как животът ги напуска и да усещаш как се влива в теб… това е най-върховното преживяване в света.

Да го слушам да говори как убива другите, усили гаденето ми.

— Това е извратено и грешно.

Стана толкова бързо, че не успях да реагирам. Дмитрий скочи, сграбчи ме, притегли ме към себе си и ме повали върху дивана. Едната му ръка ме обгръщаше и се настани така, че част от тялото му се озова върху мен. Аз бях твърде смаяна, за да помръдна.

— Не, не е. И тъкмо за това трябва да ми се довериш. Ще ти хареса. Искам да бъда с теб, Роуз. Наистина да бъда с теб. Ние сме свободни от правилата, които други ни налагат. Сега можем да бъдем заедно — най-силните сред силните, да имаме всичко, което пожелаем. Можем накрая да станем силни като Галина. Бихме могли да имаме място като това, само за нас.

Докато голата му кожа беше студена, останалата част от тялото му, притиснато до мен, беше топла. Червените му очи блестяха, докато говореше и аз видях острите кучешки зъби в устата му. Бях свикнала да виждам такива зъби у мороите, но у него… беше отвратително. За миг обмислих идеята да се опитам да се освободя, но се отказах. Ако Дмитрий искаше да ме държи под него, нищо не можех да направя, за да му попреча.

— Не искам нищо от това — заявих упорито.

— Не ме ли искаш? — попита той с дяволита усмивка. — Някога ме искаше.

— Не — излъгах.

— Какво искаш тогава? Да се върнеш в Академията? Да служиш на мороите, които ще те изпратят срещу опасността, без дори да се замислят? Ако си искала такъв живот, защо си дошла тук?

— Дойдох, за да те освободя.

— Аз съм свободен — отвърна той. — И ако наистина си възнамерявала да ме убиеш, щеше да го направиш. — Измести се леко и приближи лицето си до шията ми. — Но не можа.

— Издъних се. Но няма да се случи отново.

— Да предположим, че е истина. Да предположим, че можеш да ме убиеш сега. Да допуснем дори, че успееш да избягаш. Тогава какво? Ще се върнеш ли обратно у дома? Ще се върнеш ли при Лиса и ще продължиш ли да позволяваш тя да излива тъмната страна на духа в теб?

— Не зная — отвърнах сковано. И не излъгах. Плановете ми бяха да го намеря, не бях мислила какво ще правя след това.

— Знаеш, че този мрак ще те унищожи. Докато тя продължава да използва магията си, независимо колко си далеч, винаги ще усещаш страничните ефекти. Поне докато тя е жива.

Застинах в ръцете му, сетне извърнах лице.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да смяташ да се съюзиш с Нейтан и да я преследваш?

— Не ме интересува какво ще стане с нея — отвърна Дмитрий. — Но с теб — да. Ако си пробудена, Лиса повече няма да е заплаха за теб. Връзката ще се прекъсне.