Кръвно обещание

Сега се наведе и остави внимателно подноса върху масата за кафе. Повдигна сребърния капак, разкривайки чиния с пица пеперони, поръсена обилно със сирене. При всякакви други обстоятелства, ако някой ми донесе пица в дома на стригои, щеше да бъде абсурдно и страшно забавно. Сега, след заплахата на Дмитрий да ме превърне в стригой и желанието на Нейтан да ме използва, за да се добере до Лиса, нищо не ми се струваше забавно. Дори Роуз Хатауей имаше граници за пускането на шеги. До пицата имаше огромно брауни3 със захарна глазура. Храната, която обичах и Дмитрий го знаеше.

— Обядът ти — рече той. — Не е отровен.

Всичко върху подноса изглеждаше страхотно, но аз поклатих глава.

— Няма да ям.

Той повдигна вежди.

— Нещо друго ли искаш?

— Не искам нищо, защото изобщо няма да ям. Ако не искаш да ме убиеш, тогава аз ще го направя. — Хрумна ми, че липсата на оръжие в апартамента бе не само за тяхна, но и за моя защита.

— Като се убиеш с гладуване? — Погледна ме с нещо като мрачна развеселеност. — Ще те пробудя много преди това.

— Защо не го направиш още сега?

— Защото предпочитам да почакам, докато сама го пожелаеш.

Боже, сега наистина говореше като Ейб, с изключение на това, че чупенето на коленни капачки ми се струваше детска игра в сравнение с това, което ме очакваше тук.

— Ще ти се наложи да чакаш доста дълго — заявих със смелост, която не изпитвах.

Тогава Дмитрий се засмя на глас. Той се смееше рядко като дампир и винаги когато го чуех, се вълнувах. Сега вече не притежаваше онази топлина, която ме обгръщаше като пашкул. Този смях беше студен и заплашителен.

— Ще видим.

И преди да отвърна нещо, той отново застана пред мен. Ръката му се стрелна зад врата ми, придърпа ме към него, повдигна лицето ми и притисна устни към моите. Бяха студени като останалата част от кожата му… и все пак сякаш в тях имаше нещо топло. Един глас в главата ми крещеше, че това е гадно и ужасно… но в същото време светът около мен изчезна и докато се целувахме, можех отново да си представям, че сме в малката хижа.

Той се отдръпна толкова бързо, колкото бе приближил, оставяйки ме задъхана, с широко отворени очи. Нехайно, все едно нищо не се бе случило, Дмитрий посочи към жената.

— Това е Ина. — Когато чу името си, тя вдигна глава и видях, че не е по-възрастна от мен. — Тя също работи за Галина и ще те проверява. Ако искаш нещо, кажи й. Тя не говори много английски, но ще те разбере. — След това й каза нещо и тя го последва покорно до вратата.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Имам работа. А и ти е нужно време, за да помислиш.

— Няма за какво да мисля. — Вложих колкото бе възможно повече дързост в думите си.

Явно не е било достатъчно, защото той ме удостои с подигравателна усмивка, преди да излезе заедно с Ина, оставяйки ме сама в разкошния ми затвор.

Глава 19

За някой, който бе изнесъл толкова лекции на Денис за импулсивните действия и самоконтрола, май не бях особено добър пример. След като останах сама в апартамента, продължих да опитвам всеки възможен начин да се измъкна — най вече „опитвах“.

Съдейки по поведението на Нейтан, държането на затворник тук не беше нещо обичайно, но според мен това място бе построено тъкмо за тази цел. Вратата и прозорецът останаха непробиваеми, независимо колко се опитвах да хвърлям предмети срещу тях. Този път не прибягнах до някой стол, а взех една от масите в дневната, като се надявах, че е по-тежка. Без успех. Сетне опитах няколко комбинации с числа върху електронния панел до вратата. Отново нищо.

Накрая, напълно изтощена, се отпуснах върху кожения диван и се опитах да преценя възможностите си. Не ми отне много време. Бях затворена в къща, пълна със стригои. Не знаех със сигурност, но бяха поне трима, което беше твърде много за мен. Дмитрий ми каза, че това място е имение, което никак не беше успокояващо. Именията бяха големи. Фактът, че се намирах на четвъртия етаж, бе доказателство за това. А в една голяма къща можеше да има много стаи и много вампири.

Единственият успокояващ факт бе, че стригоите не се разбираха добре и не действаха заедно. Рядко бе да се срещнат големи групи, работещи заедно. Бях свидетел на това само два пъти — нападението над Академията беше един от тези случаи.

Атакуваха, защото магическите защити бяха пробити и това бе достатъчен стимул за стригоите да се обединят. Но дори в такива случаи съюзът им не траеше дълго. Разправията между Дмитрий и Нейтан бе доказателство за това.

Дмитрий.

Затворих очи. Дмитрий беше причината да съм тук. Дойдох, за да го освободя от състоянието на жив мъртвец и се провалих, както самият той изтъкна. А сега бях на една крачка да се присъединя към него. Да, добра работа, Роуз. Потръпнах, опитвайки се да си се представя като една от тях. Червени пръстени около зениците. Загорялата ми кожа да стане бледа. Не можех да си го представя и ако се стигнеше дотам, предполагам, че и без това нямаше да ми се наложи да се видя. Стригоите нямаха отражение в огледалото. Щях доста да се озоря, докато си направя прическата.