Кръвно обещание

Двамата останахме така почти минута. Мислите ми бясно препускаха. Наистина досега щеше да ме е убил, ако това бе намерението му, но това не ми даваше основание да смятам, че съм в безопасност. При все това и двамата бяхме в задънена улица в тази битка. Всъщност аз бях. Той си играеше с мен. Главата ми пулсираше там, където ме бе ударил, а тази безсмислена борба само бе изцедила силите ми и бе усилила болката. Трябваше да се съвзема, ако исках да намеря начин да избягам — стига да останех жива достатъчно дълго. Освен това трябваше да престана да мисля колко близо бяха телата ни. Въпреки че устните ни не се докосваха, не можех повече да издържам допира на тялото му.

Отпуснах се.

— Добре.

Той се поколеба, преди да ме пусне, вероятно се чудеше дали може да ми вярва. Цялата сцена ми напомни за онзи път, когато бяхме заедно в малката хижа на Академията. Тогава бях бясна и разстроена, а в мен бушуваше тъмната страна на духа. Дмитрий и тогава ме държеше, говореше ми и ми помогна да изляза от онова ужасно състояние. Ние се целунахме, после ръцете му повдигнаха ризата ми и… не, не. Не и тук. Не можех да мисля за това тук.

Дмитрий най-сетне отпусна хватката си и ме отдръпна от стената. Извъртях се настръхнала, готова отново да се хвърля в атака и да го ударя. Но си заповядах да се укротя и да изчакам, докато измъкна някаква информация и се удаде удобен момент да действам. Но въпреки че ме пусна, той не се отдалечи. Бяхме само на половин метър разстояние. И противно на здравия разум, отново се поддадох на слабостта си, както на улицата. Как можеше едновременно да е същият и толкова различен? Опитах се да не забелязвам приликите — косата му, овала на лицето, разликата в ръста ни. Вместо това се съсредоточих върху чертите на стригоя — червените очи и бледата кожа.

Толкова бях погълната от заниманието си, че не забелязах веднага, че и той мълчеше. Изучаваше ме напрегнато, сякаш очите му можеха да проникнат до най-съкровените ми кътчета. Потръпнах. Изглеждаше, сякаш почти — почти! — и той е привлечен от мен по същия начин, както аз от него. Ала това беше невъзможно. Стригоите не изпитват подобни емоции, а и освен това мисълта, че аз все още го привличам, от моя страна бе по-скоро чиста фантазия. Винаги е било трудно да разгадая лицето му, а сега с тази маска на студено лукавство бе абсолютно невъзможно да разбера какво мисли.

— Защо дойде тук? — попита той накрая.

— Защото ти ме удари по главата и ме довлече насила. — Ако ми предстоеше да умра, щях да го направя в стила на Роуз Хатауей.

Старият Дмитрий щеше да се усмихне или да въздъхне раздразнено. Този остана невъзмутим.

— Нямах това предвид и ти го знаеш. Защо си тук?

Гласът му бе нисък и заплашителен. Мислех си, че Ейб е страшен, но изобщо не можеше да става и дума за сравнение. Дори змеят щеше да отстъпи.

— В Сибир? Дойдох, за да те намеря.

— Аз дойдох тук, за да съм по-далеч от теб.

Бях толкова шокирана, че изтърсих нещо съвсем нелепо.

— Защо? Защото бих могла да те убия ли?

Погледът, с който ме удостои, показа, че и той споделя мнението ми за нелепостта на изказването ми.

— Не. За да не се озовем в тази ситуация. А сега сме и изборът е неизбежен.

Не бях съвсем сигурна каква точно е тази ситуация.

— Е, можеш да ме оставиш да си тръгна, ако искаш да я избегнеш.

Той се отдръпна и прекоси дневната, без да ме поглежда. За секунда се изкуших от мисълта да се промъкна безшумно зад него и да го нападна, но нещо ми подсказа, че най-много да успея да направя няколко крачки, преди той да ми извие ръцете. Дмитрий се отпусна в един от кожените фотьойли и изпъна тялото си, с ръст метър и деветдесет и осем, с обичайната си грациозност. Господи, защо трябваше да е толкова противоречив? Притежаваше навиците на стария Дмитрий, смесени с тези на чудовище. Останах там, където бях, свита до стената.

— Вече не е възможно. Не и след като те видях сега… — Отново впери изучаващ поглед в мен. Почувствах се странно. Част От мен откликна на дълбочината на погледа му, развълнувана от начина, по който ме изпиваше от главата до петите. Но другата част се чувстваше омърсена, сякаш някаква слуз или нещо гадно се плъзга по кожата ми, докато ме оглеждаше. — Ти все още си толкова красива, каквато те помня, Роза. Не че съм очаквал нещо различно.

Не знаех какво да отговоря. Досега никога не съм водила истински разговор със стригой, като изключим няколкото обиди и заплахи в разгара на битката. Най-близко подобие на разговор имах, когато Исая ни беше пленил. Но тогава бях вързана и по-голяма част от разговора се въртеше около темата как ще ме убие. Това… ами, сега не беше като тогава, но определено си оставаше зловещо и гадно. Скръстих ръце пред гърдите си и се облегнах на стената. Така поне донякъде се чувствах защитена.

Той наклони глава, като продължаваше да ме гледа внимателно. Някаква сянка бе паднала върху лицето му, така че червеното в очите му почти не се забелязваше. Вместо това изглеждаха тъмни, каквито бяха — бездънни и прекрасни, пълни с любов и смелост…

— Можеш да седнеш — подкани ме той.

— И тук съм добре.