Кръвно обещание

Връхлетяха ме същите объркани чувства както и на улицата — любов, примесена с ужас. Този път пропъдих любовта и продължих атаката. Не че постигнах нещо. Да го удрям, беше все едно да удрям по прозореца. Той ме бутна назад и аз политнах, но без да изпускам стола. Запазих равновесие и отново се спуснах срещу него. Този път, когато се сблъскахме, той сграбчи стола и го изтръгна от ръцете ми. Захвърли го към стената, сякаш беше кибритена клечка.

Лишена дори от това жалко подобие на оръжие, сега ми оставаше да се осланям единствено на телесната си сила. Правех го през последните две седмици, докато разпитвах стригоите; това би трябвало да е същото. Разбира се, тогава разполагах с още четирима души, които да ме покриват и да ми пазят гърба. А и никой от онези стригои не беше Дмитрий. Дори като дампир беше трудно да бъде победен. Сега, разбира се, не бе изгубил уменията си — само дето беше още по-бърз и по-силен. Освен това знаеше всичките ми движения. Естествено — след като именно той ме бе научил на тях. Беше почти невъзможно да го изненадам.

Но също както с прозореца, не можех да бездействам. Бях затворена в тази стая — фактът, че бе голяма и разкошно обзаведена, нямаше значение — със стригой. С един гаден стригой. Това трябваше да си повтарям. Тук имаше стригой. Смъртен враг, а не Дмитрий. Всичко, на което учех Денис и останалите, можеше да се приложи в случая. Бъдете умни и находчиви. Бъдете бдителни. Защитавайте се.

— Роуз — заговори той, като без никакво усилие отклони поредния ми ритник. — Губиш си времето. Престани.

О, този глас! Гласът на Дмитрий. Гласът, който чувах, когато заспивах нощем, гласът, който веднъж ми каза, че ме обича…

Не! Това не е той. Дмитрий си отиде. Това е чудовище.

Отчаяно се опитвах да измисля как да спечеля. Дори се сетих за призраците, които бях призовала по време на пътуването ми. Марк каза, че бих могла да го правя в мигове на диви емоции и че те ще се сражават за мен. Едва ли бих могла да попадна в плен на по-диви емоции, отколкото в момента, ала те не идваха. Честно, нямах представа как съм го направила преди, но сега цялото желание на света не можеше да го накара да се случи. По дяволите. Какъв беше смисълът от ужасяващите сили, когато не можех да ги извикам на помощ?

Вместо това сграбчих DVD плейъра от лавицата, изтръгвайки жиците му от стената. Не беше кой знае какво оръжие, но бях отчаяна. Чух странен, примитивен боен вик и някаква далечна част в мен осъзна, че излиза от устата ми. Отново скочих към Дмитрий, хвърляйки по него плейъра с все сила. Вероятно щях да го нараня поне малко, ако го бях уцелила. Което не стана. Той улови и това импровизирано оръжие и го запрати на пода, където устройството се пръсна на парчета. Със същата лекота сграбчи ръцете ми, за да ми попречи да се докопам до нещо друго. Стискаше ме толкова силно, че можеше да ми счупи костите, но аз не спирах да се съпротивлявам.

Той отново се опита да ме вразуми.

— Няма да те нараня. Роза, моля те, спри.

Роза. Името, с което само той ме наричаше. Така ми каза за пръв път, когато бяхме станали жертва на магията за прелъстяване на Виктор Дашков, с преплетени голи тела…

Това не е Дмитрий, когото познаваш.

Той стискаше ръцете ми, затова ритах с крака, но не постигнах много. Без да използвам останалата част от тялото си за балансиране, нямах достатъчно сила за ритниците. От своя страна той изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото наистина притеснен или ядосан. Въздъхна дълбоко, улови ме за раменете, завъртя ме леко и ме притисна към стената с цялата тежест на тялото си. Продължих да се извивам, но бях прикована като стригоите, които залавяхме по време на нашия лов. Явно вселената притежаваше извратено чувство за хумор.

— Спри да се бориш с мен. — Дъхът му бе топъл до врата ми, а тялото му — кораво и мускулесто до моето. Знаех, че устата му е само на няколко сантиметра от моята. — Няма да те нараня.

Отново се опитах да го избутам и отново не успях. Дишах накъсано, а раната на главата ми пулсираше.

— Трябва да разбереш, че ми е трудно да го повярвам.

— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртва. А сега, ако продължаваш да се съпротивляваш, ще се наложи да те вържа. Ако спреш, ще те оставя свободна.

— Не се ли боиш, че ще избягам?

— Не. — Гласът му бе съвършено спокоен и по гърба ми полази студ. — Не се боя.