Кръвно обещание

— Не се намесвай — процеди.

— Ще се намесвам и още как! Ти май не си съвсем наред!

Ако някой ме бе помолил да направя списък с най-вероятните кандидати да защитят честта на някое момиче, последният в него би бил Ейдриън. При все това той стоеше с решително изражение на лицето, а ръката му обгръщаше закрилнически рамото на Джил. Бях шашната. И впечатлена.

— Рийд! — извика Ейвъри. Тя също се бе изправила и сега стоеше до Джил. — Тя не искаше да обиди никого. Овладей се!

Братът и сестрата стояха един срещу друг, кръстосали погледи в безмълвна схватка. Никога не бях виждала Ейвъри толкова решителна и накрая той измърмори нещо и отстъпи.

— Добре. Както искаш.

Изгледаха го удивено, докато се отдалечаваше. Музиката беше толкова силна, че само неколцина участници в партито забелязаха спора. Те се бяха спрели и се взираха учудено в групичката, а Ейвъри изглеждаше доста засрамена, когато се отпусна отново на шезлонга. Ейдриън стоеше до Джил.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

— Не зная — призна Ейвъри. — Понякога е доста странен и проявява излишна загриженост. — Усмихна се извинително на Джил. — Наистина съжалявам.

Ейдриън поклати глава.

— Мисля, че е време да си вървим.

Дори и в пияното си състояние Лиса се съгласи с него. Сблъсъкът с Рийд явно я бе отрезвил и тя се срамуваше от държанието си тази вечер. Мигащите светлини и изисканите коктейли на купона бяха изгубили чара си за нея. Пиянските изцепки на останалите кралски потомци сега й се струваха глупави и неуместни. Имаше чувството, че утре ще съжалява за присъствието си на този тъп купон.

След като отново се върнах в собствената си глава, изпитах страх. Добре. С Лиса ставаше нещо много лошо, а, изглежда, никой не забелязваше или поне не бяха сериозно разтревожени. Ейдриън и Ейвъри наистина изглеждаха загрижени, но имах чувството, че отдават странното й държание единствено на алкохола. Поведението на Лиса ми напомняше за времето, когато се върнахме в „Свети Владимир“ и ефектите от духа влияеха върху психиката й. Само че… вече знаех достатъчно за себе си, за да осъзная, че гневът и желанието ми да наказвам стригоите се дължат на тъмната страна на духа. А това означаваше, че аз изсмуквах мрака от нея.

Той не би трябвало да влияе на Лиса, не и да се натрупа в душата й. Тогава какво не беше наред с нея? Откъде се бе взела тази раздразнителна, налудничава и ревнива личност? Дали мракът, съпътстващ духа, толкова бе нараснал, че влияеше и върху двете ни? Дали си го поделяхме?

— Роуз?

— Ъ? — Огледах се и установих, че се взирам невиждащо в екрана на телевизора. Денис гледаше към мен с телефон в ръка.

— Тамара трябваше да остане да работи до късно. Сега е готова да тръгне, но…

Кимна към прозореца. Слънцето беше почти залязло, багрейки небето в пурпурно, а на хоризонта се виждаше оранжевото му кълбо. Тамара не работеше далеч от апартамента и макар че нямаше непосредствена опасност, не исках да е сама след залез слънце. Изправих се.

— Да вървим да я вземем. — Обърнах се към Лев и Артур. — Вие, момчета, останете тук.

Двамата с Денис извървяхме близо единия километър до малкия офис, където работеше Тамара. Тя се занимаваше със секретарска работа като писане на писма и архивиране на файлове и очевидно някакъв проект я бе задържал до късно вечерта. Срещнахме се на вратата и се върнахме обратно в апартамента, без нещо тревожно да се случи, като по пътя разговаряхме оживено за ловните планове за вечерта. Когато стигнахме до сградата на Тамара, чух някакво странно хленчене от другата страна на улицата. Тримата се извърнахме, а Денис се засмя.

— Мили Боже, това е отново онази луда жена.

Тамара не живееше в западналата част на града, но като във всеки голям град и тук имаше бездомни и просяци. Жената изглеждаше на годините на Ева и често се разхождаше нагоре-надолу по улицата, мърморейки си нещо. Днес лежеше по гръб на тротоара, издаваше някакви странни звуци и размахваше ръце и крака като обърната костенурка.

— Дали е ранена? — попитах аз.

— Не. Просто е луда — сви рамене Денис. Двамата с Тамара понечиха да влязат в сградата, но на мен някак си не ми даде сърце да я оставя там. Въздъхнах.

— Ей сега идвам.

Улицата беше пуста (с изключение на старицата) и аз пресякох, без да се оглеждам за движението. Когато я наближих, вдигнах ръка, за да й помогна да стане, без да се замисля колко е мръсна. Както каза Денис, явно днес лудостта й се бе усилила. Не беше наранена; очевидно просто бе решила да легне на тротоара. Потръпнах. Често използвах думата „луда“, когато ставаше дума за Лиса и мен, но това тук беше истинска лудост. Наистина, наистина се надявах, че използването на духа никога няма да ни причини това. Бездомната старица изглеждаше изненадана, че някой й предлага помощта си, но пое ръката ми и заговори развълнувано на руски. Когато се опита да ме прегърне в знак на благодарност, вдигнах ръце в „международния“ знак, че отказвам честта.