Кръвно обещание

Тя се отдръпна, но продължи да бъбри щастливо. Улови краищата на дългото си палто, повдигна ги, сякаш беше бална рокля и се завъртя, докато пееше. Засмях се, изненадана, че в мрачния свят, в който живеех, подобно нещо можеше да ме развесели. Понечих да прекося улицата, за да се върна в сградата на Тамара. Възрастната жена спря да танцува и отново ми заговори със сияещо лице.

— Съжалявам, но трябва да вървя — казах й, но тя явно не обърна внимание на думите ми.

Изведнъж замръзнах по средата на изречението. Изражението й ме предупреди част от секундата, преди гаденето в стомаха ми. С бързо движение се извъртях, за да се срещна с това, което беше зад мен, като в същото време извадих сребърния си кол. Озовах се срещу стригой, висок и внушителен, явно промъкнал се зад гърба ми, докато вниманието ми бе отвлечено от старицата. Глупаво, глупаво. Не позволявах на Тамара да се прибира сама у дома, а така и не предвидих, че опасността може да е толкова близо…

— Не…

Не бях сигурна дали изрекох думата, или я помислих. Нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше това, което видяха очите ми. Или това, което очите ми смятаха, че са видели. Защото сигурно, сигурно имах халюцинация. Не можеше да е истина. Не и след цялото това време.

Дмитрий.

Познах го мигновено, въпреки че той се бе… променил. Мисля, че и в тълпа от един милион души пак щях да го позная. Връзката помежду ни бе гаранция за това. И след като толкова време бях откъсната от него, с цялото си същество попивах чертите му. Тъмната коса, дълга до брадичката, която тази вечер беше пусната и в леки къдрици обрамчваше лицето му. Познатите устни, извити в развеселена, макар и смразяваща кръвта усмивка. Дори беше облечен в дъстъра, който винаги носеше — дългото, кожено палто, с което приличаше на герой, излязъл от каубойски филм.

И след това… след това видях чертите на стригоя. Тъмните му очи — очите, които толкова обичах — с червени пръстени около зениците. И бледата, мъртвешки бледа кожа. Преди кожата му бе загоряла като моята, благодарение на дългите часове, които прекарвахме на открито. Ако отвореше устата си, бях сигурна, че ще видя острите кучешки зъби.

Целият ми оглед не трая повече от едно мигване на окото. Когато го усетих, реагирах бързо — вероятно по-бързо, отколкото той очакваше. Все още имах предимството на изненадата, а колът ми бе изваден и готов. Беше идеално насочен към сърцето му. Бях сигурна, че мога да пронижа мишената много по-бързо, отколкото той би се защитил. Но…

Очите. О, Господи, очите.

Дори с този отвратителен червен пръстен около зениците, очите му все още ми напомняха на Дмитрий, когото познавах. Изражението им — бездушието, злобният пламък — това не бе той. Но при все това съществуваше достатъчно прилика, която накара сърцето ми да трепне, да завладее сетивата и емоциите ми. Колът ми беше готов. Трябваше само да замахна и да го забия дълбоко в сърцето му. Всичко беше на моя страна…

Но не можех. Трябваха ми само още няколко секунди, още няколко секунди, за да го запомня завинаги, преди да го убия. И тогава той проговори.

— Роза. — Гласът му притежаваше същата прекрасна дълбочина, същия акцент… само беше по-студен. — Забравила си първия ми урок: не се колебай.

Почти не видях как замахна към главата ми… а после вече не виждах нищо.

Глава 18

Не беше изненадващо, че се събудих с главоболие. За няколко объркани секунди нямах представа какво се е случило или къде се намирах. След малко замайването премина и споменът за станалото на улицата се стовари с цялата си сила върху мен. Изправих се рязко в леглото, готова за защита, въпреки че главата ми все още бе леко замаяна. Време беше да разбера къде се намирам.

Седях върху огромно легло в тъмна стая. Не, не беше обикновена стая. Повече приличаше на апартамент или студио. Мислех, че хотелът в Санкт Петербург е разкошен, но това тук го надминаваше. Половината студио бе заето от леглото и обичайните за една спалня мебели: гардероб, нощни масички, скрин и т.н. Другата половина обаче повече приличаше на всекидневна — със задължителните диван и телевизор естествено. Стените пък бяха покрити с лавици, пълни с книги — като в библиотека. От дясната ми страна се виждаше къс коридор с врата в края. Вероятно за банята. От другата страна имаше голям панорамен прозорец със затъмнени стъкла, както прозорците на мороите. Но този беше по-тъмен от всички, които бях виждала досега. Беше едва ли не черен и през него беше почти невъзможно да се види нещо. Единствено фактът, че можех да различа небето от хоризонта — и то чак след продължително взиране — ми подсказа, че навън може би е ден.