Кръвно обещание

Станах от леглото, като всичките ми сетива бяха нащрек за евентуална опасност. Стомахът ми не се бунтуваше; значи наоколо нямаше стригои. Но това не изключваше присъствието на други опасни личности. Не биваше да приемам нищо за даденост — тъкмо тази грешка, допусната на улицата, бе причината да се озова в тази ситуация. Макар че в момента нямаше време да мисля за това. Поне не още. Ако го сторех, решителността ми щеше да се изпари.

Видях палтото си и бръкнах в джоба за сребърния кол. Нямаше го. Както и трябваше да се очаква, разбира се. Наоколо не виждах нищо, което бих могла да използвам като оръжие, значи трябваше да разчитам единствено на юмруците си, за да се бия. С ъгъла на окото си зърнах върху стената ключ за осветлението. Натиснах го и замръзнах. Чаках да видя какво — или кого — ще ми разкрият лампите на тавана.

Нищо необичайно. Нямаше никой освен мен. Направих най-очевидното нещо — проверих вратата. Беше заключена и единственият начин да се отвори беше електронен панел с малка клавиатура. Освен това беше тежка и направена от нещо, което приличаше на стомана. Напомняше ми на врата към авариен изход. Нямаше начин да мина през нея, затова се обърнах и продължих проучването си. Имаше някаква ирония на съдбата. Голяма част от тренировките ми включваха оглеждане на мястото. Винаги бях мразела това; нали все исках да науча повече за бойните хватки. А сега изглеждаше, че онези уроци, които навремето смятах за безполезни, са били съвсем нужни.

На светлината съвсем ясно виждах предметите в стаята. Леглото бе покрито с пухкав сатенен юрган с цвета на слонова кост. Промъкнах се във всекидневната и видях, че телевизорът беше готин — ама наистина готин. Адски голяма плазма. Изглеждаше чисто нов. И от суперкласа. Диваните също бяха готини, кожени, в някакъв шантаво матов зелен цвят. Малко необичайно за кожа, но ставаше. Всички мебели — масите, бюрото, дрешникът — бяха изработени от гладко, полирано черно дърво. В ъгъла на дневната видях малък хладилник. Коленичих и го отворих. Беше зареден с бутилирана вода и сокове, различни плодове, торбички с идеално нарязани сирена. На горната полица имаше ядки, бисквити, глазирани пасти. При вида им стомахът ми се разбунтува, но нямаше начин да хапна нещо в това място.

Банята беше в същия стил, както и останалата част на студиото. Душът и голямото джакузи бяха от черен лъскав мрамор, а върху плота отстрани бяха подредени малки сапуни и различни видове шампоани. Над мивката висеше голямо огледало, само че… всъщност не висеше. Беше вградено толкова плътно в стената, че нямаше начин да се помръдне. Материалът също беше адски учудващ. Приличаше по-скоро на гладък метал, отколкото на стъкло.

Отначало си помислих, че е доста странно, докато не се върнах отново в голямата стая и не се огледах. Наистина нямаше абсолютно нищо, което би могло да послужи като оръжие. Телевизорът бе твърде голям, за да се помръдне или счупи. Екранът явно бе от онези, които при удар се пукат, без да се трошат — направо най-последната дума на най-високите технологии. Върху нито една от масите не се виждаха вази, чаши или каквото и да е стъкло. Абсолютно нищо. Лавиците също бяха зазидани. Бутилките в хладилника бяха пластмасови. А прозорецът…

Изтичах до него и затърсих ръбове. Също като огледалото и той бе вграден идеално в стената. Нямаше нито перваз, нито ръбове. Само едно гладко парче. Взрях се през него и успях да различа някакви подробности отвън и видях… е, нищо не видях. Земята беше равна и само тук-там се виждаха дървета. Напомняше ми на пустошта, през която минахме на път за Бай. Явно вече не бях в Новосибирск. Като се взрях по-внимателно надолу, видях, че се намирам нависоко. Може би четвъртият етаж. Който и да беше, нямаше начин да скоча долу, без да си счупя някой крайник. Все пак трябваше да направя нещо, не можех да си седя просто така.

Взех стола до бюрото и ударих с все сила прозореца с него. Нямаше никакъв ефект — нито върху стъклото, нито върху стола.

— Мили Боже — промърморих. Опитах още три пъти и резултатът беше същият. Сякаш и двете бяха направени от стомана. Може би стъклото беше от някакъв брониран материал, с изключителна здравина. А столът… дяволите да ме вземат, ако знаех. Беше уж от някакво си там дърво, ала не се виждаха абсолютно никакви драскотини, нито се бе пукнало, независимо колко силно го бях ударила току-що. Но тъй като бях прекарала целия си живот във вършене на неразумни неща, продължих да се опитвам да счупя стъклото.

Замахвах за пети път, когато стомахът ми ме предупреди за приближаването на стригой. Извъртях се със стола в ръка, чиито крака бяха насочени напред, и се хвърлих към вратата. Тя се отвори и аз ударих с все сила влизащия.

Беше Дмитрий.