Кръвно обещание

— Искаш ли нещо?

— Освен да ме пуснеш?

За миг ми се стори, че зърнах старото иронично изражение на лицето му, онова, което добиваше, когато се шегуваше. Но като се вгледах по-внимателно, реших, че съм си го въобразила.

— Не, Роза. Имам предвид искаш ли нещо тук? Храна? Книги? Някакви развлечения?

Втренчих се смаяно в него.

— Говориш така, сякаш се намирам в луксозен хотел!

— До известна степен е така. Мога да говоря с Галина и тя ще ти осигури всичко, което пожелаеш.

— Галина?

Устните на Дмитрий се извиха в усмивка. Е, по-скоро някакво подобие. Струваше ми се, че мислите му бяха благосклонни, но усмивката не изразяваше нищо подобно. Тя бе смразяваща, мрачна и пълна с тайни. Единствено твърдото ми решение да не покажа слабостта си ми попречи да не се свия от страх.

— Галина е старата ми инструкторка от времето, когато се обучавах в училище.

— И тя ли е стригой?

— Да. Била е пробудена преди няколко години в една битка в Прага. Тя е сравнително млада за стригой, но е много силна. Всичко това е нейно. — Дмитрий посочи наоколо.

— И ти живееш с нея? — Въпреки желанието си, не успях да сдържа любопитството си. Запитах се каква ли точно е връзката им и изпитах, за безкрайна моя изненада… ревност. Не че имах причина. Сега той беше стригой, недостъпен за мен. А и нямаше да е за пръв път учител и ученик да се съберат…

— Работя за нея. Тя е другата причина да се върна тук, след като бях пробуден. Знаех, че е стригой и исках тя да ме води.

— А искаше и да си далеч от мен. Това бе другата причина, нали?

Той не каза нищо, само кимна.

— Къде се намираме? Далеч сме от Новосибирск, нали?

— Да. Имението на Галина е извън града.

— Колко далеч?

Онази усмивка трепна за миг.

— Зная какво правиш и няма да ти дам подобна информация.

— Тогава ти какво правиш? — настоях и целият ми насъбран досега страх избухна в гняв. — Защо ме държиш тук? Убий ме или ме остави да си отида. Ако само ще ме държиш заключена и ще ме измъчваш с психо-игричките си или каквото там си наумил, наистина предпочитам да ме убиеш.

— Смели думи. — Той се изправи и закрачи из дневната. — Почти ти повярвах.

— Истина са! — настоях дръзко. — Дойдох, за да те убия. Ако не мога да го направя, по-добре да умра.

— Знаеш, че се провали. На улицата.

— Да. Разбрах го, когато се събудих тук.

Дмитрий се извърна рязко и внезапно се озова пред мен, придвижвайки се с онази невероятна скорост на стригоите. Гаденето ми, което винаги се появяваше при близостта на стригои, не бе изчезнало, но колкото повече време прекарвах с него, толкова повече намаляваше и вече почти успявах да не му обръщам внимание.

— Малко съм разочарован. Ти си толкова добра, Роуз. Много, много добра. Ти и приятелите ти, които обикаляте наоколо и избивате стригои, определено причинихте раздвижване. Някои стригои дори се страхуват.

— Но не и ти?

— Когато чух, че си ти… хмм. — Доби замислено изражение и присви очи. — Не. Бях любопитен. Ако някой може да ме убие, то това си ти. Но, както казах, ти се поколеба. Това беше последният и решителен изпит на това, на което съм те учил, и ти се провали.

Лицето ми остана безизразно. Вътрешно не спирах да се упреквам за онзи миг на слабост на улицата.

— Следващия път няма да се поколебая.

— Няма да има следващ път. И колкото и да съм разочарован от теб, аз, разбира се, се радвам, че съм жив.

Ти не си жив — процедих през стиснатите си зъби. Господи, той отново беше толкова, толкова близо до мен. Дори след промените в лицето му, стройното му и мускулесто тяло си беше същото. — Ти си мъртъв. Чудовище. Преди време ми каза, че предпочиташ да умреш, отколкото да си такъв. Затова ще те убия.

— Казваш го, защото нямаш представа какво е. Тогава аз също не знаех.

— Виж, говорех сериозно. Няма да играя играта ти. Ако не мога да се махна оттук, просто ме убий, става ли?

Без никакво предупреждение той се протегна и плъзна пръсти по лицето ми. Ахнах. Ръката му бе студена като лед, но начинът, по който ме докосна… отново, беше същият. Съвсем точно същият, както го помнех. Как бе възможно? Толкова подобно… и толкова различно. Изведнъж си спомних още един от уроците му — как стригоите приличат на онези, които някога сме познавали. Затова бе толкова лесно да се поколебаеш.

— Да те убия… е, това не е толкова просто — каза той. Гласът му отново се снижи до нисък шепот, като змия, пълзяща по кожата ми. — Има и трета възможност. Бих могъл да те пробудя.

Замръзнах и направо спрях да дишам.

— Не. — Това бе единственото, което можах да изрека. Мозъкът ми не можа да измисли нещо по-сложно, нищо духовито или умно. Думите му бяха твърде ужасни дори и само да се замисля над тях. — Не.

— Ти не знаеш какво е това. То е… изумително. Съвършено. Всичките ти сетива са живи; светът е много по-жив…

— Да, но ти си мъртъв.

— Дали?

Улови ръката ми и я притисна към гърдите си. Усетих равномерното му дишане. Очите ми се разшириха.

— Сърцето ми бие. Аз дишам.

— Да, но… — Опитах се отчаяно да си спомня всичко, което знаех за стригоите. — Ти не си наистина жив. Това е… това е черна магия, която съживява. Това е илюзия на живот.