Кръвно обещание

Вместо това не знаех дали не се връщам назад, или не се въртя в кръг. По едно време бях напълно сигурна, че за трети път преминавам покрай някакви дървени решетки с пълзящ по тях жасмин. Опитах се да си припомня разни истории за хора, опитващи се да се ориентират в лабиринт. Какво използваха те? Трохи от хляб? Или канапи, връв, конци от кълбо прежда? Не знаех и колкото повече време минаваше и глезенът ми все по-силно ме наболяваше, толкова повече се обезкуражавах. Въпреки слабостта си, бях успяла да убия стригой, но не можех да се измъкна от някакви си храсти. Наистина изнервящо.

— Роза!

Гласът се разнесе сякаш от вятъра, при това отдалеч, но аз мигом се вцепених. Не. Не можеше да бъде.

Дмитрий. Беше оцелял.

— Роза, зная, че си там — провикна се той. — Оттук те надушвам.

Имах чувството, че блъфира. Не беше близо до мен, иначе щеше да ми се догади. Пък и се съмнявах да е доловил миризмата ми сред задушаващото ухание на цветята — въпреки че усилено се потях. По-скоро само се опитваше да ме подмами, за да издам къде се спотайвам.

С нов прилив на решителност се насочих към следващия завой в храстите, като отчаяно се молех да открия изхода от лабиринта. Добре, Господи, казах си аз. Само ме измъкни оттук и ще започна да ходя редовно на църква с истинска вяра. Тази вечер ме спаси от цяла банда стригои. Искам да кажа, че без Твоята намеса нямаше да хвана онзи в капан в коридора между двете врати. Сега само ме изведи оттук и ще направя… не зная какво. Ще даря за бедните парите на Ейдриън. Ще се кръстя. Ще стана монахиня. Е, не. Без последното.

Дмитрий продължаваше да ме дразни.

— Няма да те убия, ако се предадеш. Задължен съм ти. Ти уби Галина заради мен, така че сега аз командвам. Тази смяна малко изпревари графика, но не е проблем. Разбира се, и без това не останаха много други, които да управляват, след като Нейтан и останалите са мъртви. Но това може да се уреди.

Невероятно. Той наистина бе оцелял в неравностойната схватка. Казвала съм го и преди, казвам го и сега: жив или нежив, той, любовта на живота ми, беше страхотен боец. Велик воин. Изглеждаше невъзможно да победи онези тримата… и все пак се бе справил с тях… и преди го бях виждала да печели изгубени битки. А присъствието му тук бе неоспоримо доказателство за способностите му.

Пътеката пред мен се раздвои и аз напосоки избрах дясната. Простираше се далече напред в мрака и въздъхнах облекчено. Точка в моя полза. Въпреки безгрижните му забележки, знаех, че той също напредва в лабиринта, че все повече и повече се приближава. И за разлика от мен, Дмитрий много добре познаваше пътеките и му беше ясно как да се измъкне от тях.

— Не съм ти ядосан, задето ме нападна. На твое място и аз щях да направя същото. Това е още една причина, заради която трябва да бъдем заедно.

Следващият завой ме отведе до задънена алея, пълна с увивни ипомеи. Преглътнах поредната ругатня и се върнах по обратния път.

— Но ти все още си опасна. Ако те намеря, вероятно ще трябва да те убия. Не го искам, но започвам да си мисля, че на този свят няма място и за двама ни. Ако се върнеш доброволно при мен, ще те пробудя. И тогава заедно ще владеем империята на Галина.

Едва не прихнах от смях. Дори и да исках, нямаше как да стигна до него в тази бъркотия. Ако имах тази възможност, щях да…

Стомахът ми леко се присви. О, не. Той се приближаваше все повече и повече. Дали вече ме бе открил? Не знаех каква е зависимостта между прилошаването и разстоянието до един стригой, но в момента нямаше значение. Той беше много близо. Колко трябваше да се приближи до мен, за да ме подуши наистина? Или да ме чуе как пристъпвам тихо по тревата? Но с всяка изминала секунда той се приближаваше все повече. След като веднъж бе уловил следите ми, аз бях обречена. Сърцето ми се разтуптя още повече — ако въобще това бе възможно — пулсиращият в мен адреналин притъпяваше болката в глезена ми, но при все това не можех да напредвам достатъчно бързо.

Отново стигнах до алея без изход. Опитах да се успокоя, защото много добре знаех, че паниката ще ме направи по-уязвима. През цялото време гаденето ми се усилваше.

— Дори и да успееш да се измъкнеш, къде ще отидеш? — извика той. — Ние сме в средата на нищото.

Думите му бяха като отрова, която се просмукваше през кожата ми. Ако им се поддам, страхът ми ще надделее и ще се предам. Ще легна на тревата, ще се свия на кълбо и ще му позволя да ме докопа, макар да нямах основания да вярвам, че ще ме остави жива. И до няколко минути с живота ми ще е свършено.