Кръвно обещание

Като завих наляво, пред мен отново се изпречи поредната стена от лъскави зелени листа. Бързо отстъпих встрани и се насочих в противоположната посока, и тогава най-ненадейно видях… необятно поле.

Пред мен се ширнаха огромни площи с трева, а далече зад тях се извисяваха дървета. Въпреки минималните шансове, успях. Налучках изхода. За нещастие гаденето ми се усили още повече. Щом е толкова близо, би трябвало да знае къде се намирам. Озърнах се и разбрах че не ме е излъгал. Ние действително бяхме в средата на нищото. Къде можех да отида? Нямах представа къде се намирахме.

Ето, там. Наляво съзрях бледо пурпурно сияние, някъде чак на хоризонта. Същото, което бях забелязала миналата нощ. Тогава не проумях какво можеше да означава, но сега се досетих. Това бяха светлини на голям град, най-вероятно Новосибирск, където може би бандата на Галина извършваше повечето от престъпленията си. Там трябваше да има хора. Сигурност. Място, където можех да получа помощ.

Затичах се натам колкото можех по-бързо. Стъпките ми отекваха силно по земята. Дори и адреналинът обаче не можеше да блокира напълно болката в крака ми, усилваща се с всяка следваща стъпка. Все пак навехнатият ми глезен още се държеше. Нито паднах, нито закуцах. Дишането ми се затрудни и накъса. Мускулите ми все още бяха отмалели от преживяното. И макар вече да имах цел, знаех, че до града остават още много километри.

Най-лошото бе, че гаденето непрекъснато нарастваше. Дмитрий беше наблизо. Сигурно и той се бе измъкнал от лабиринта, но не можех да рискувам да се огледам назад. Само продължих да тичам към неясното пурпурно сияние на хоризонта, макар че това означаваше да навляза в гъсталака от дървета. Може би се залъгвах, но все си мислех, че само те щяха да ми осигурят прикритие. Ти си глупачка, нашепваше един глас в мен. Няма къде да се скриеш от него.

Добрах се до първата разредена редица от дървета и малко забавих ход, за да си поема глътка въздух. Опрях се на един голям дънер. Най-после се осмелих да погледна назад, но не видях нищо. Сградата на имението светеше в далечината, заобиколена от мрака на лабиринта от жив плет. Прилошаването в стомаха ми не се усили, така че имаше надежда да съм се отдалечила от него. Лабиринтът имаше няколко изхода, а той не знаеше през кой точно се бях измъкнала сред простора на полето.

Моментът за отдих много скоро изтече и продължих да се движа, като се стараех, въпреки клоните пред очите ми, да не изпускам от поглед мекото сияние на светлините на града. Беше само въпрос на време Дмитрий да ме открие. Глезенът ми нямаше да ми позволи да се отдалеча много. А да му избягам, след като напредвах толкова бавно, беше пълна фантазия. Докато вървях, изпопадалите листа шумяха под краката ми, но не можех да си позволя да ги заобикалям внимателно. Не мисля, че беше нужно да продължавам да се притеснявам, че Дмитрий ще надуши следите ми. Шумът от стъпките ми, така или иначе, щеше да ме издаде.

— Роуз! Кълна ти се, че не е прекалено късно.

Мамка му. Гласът му прозвуча толкова отблизо. Огледах се трескаво. Не успях да го видя, но щом ме викаше, това сигурно означаваше, че още не ме е видял. Смътните светлини на града си оставаха моята пътеводна звезда, но между мен и тях отново се изпречиха дървета и мрак. Внезапно си спомних за една личност, колкото и да бе неочаквано в момента. За Таша Озера. Тя беше леля на Кристиан, много смела дама, която бе сред първите, надигнали глас в подкрепа на идеята мороите да започнат да се сражават срещу стригоите.

— Можем да отстъпваме и само да отстъпваме, докато се оставим завинаги да бъдем натикани в ъгъла — каза тя веднъж. — Или да излезем, за да посрещнем врага във време и място, което ние ще изберем. Да бъде по наш избор, а не техен.

Добре, Таша. Нека да видим дали твоят съвет няма да ме убие.

Огледах се и си избрах едно дърво с големи клони, които лесно можех да стигна.

Прибрах сребърния кол в джоба си, улових се за най-ниския клон и се покатерих на него. През цялото това време глезенът ми ме наболяваше, но поне по-нагоре имаше достатъчно клони, на които да намеря опора за ръцете и краката си. Продължих да се катеря, докато не се добрах до един по-дебел клон, който може би нямаше да се пречупи от тежестта на тялото ми. Настаних се на него, но по-близо до ствола и предпазливо проверих устойчивостта на клона. Да, ще ме издържи. Извадих сребърния кол от джоба си и зачаках.

След около минута чух леко шумолене на листа. Дмитрий приближаваше. Движеше се много по-тихо от мен. Високата му черна фигура се появи като зловеща сянка в нощта. Пристъпваше много бавно, много внимателно, оглеждаше всичко. Несъмнено и останалите му сетива бяха нащрек.

— Роза… — заговори тихо. — Зная, че си тук. Не можеш да избягаш. Не можеш да се скриеш.