Кръвно обещание

Той успя леко да я извърти и така ми осигури по-добър достъп до гърдите й. Пристъпих напред — и тогава Дмитрий ме блъсна. За миг онемях от изненадата. Не можех да си обясня защо ме напада, след като преди малко ме бе спасил, докато не осъзнах, че е бил бутнат от Нейтан. Нейтан току-що бе влязъл в библиотеката, придружаван от Марлин. Появяването им разсея Дмитрий, но не и мен. Галина все още бе открита за мен и аз без колебание забих сребърния кол в гърдите й. За съжаление не проникна толкова дълбоко, колкото исках, и тя продължи да се съпротивлява. Свих лице в недоволна гримаса и се хвърлих напред, защото знаех, че среброто ще й попречи да се бие. След миг видях как лицето й се сгърчи от болка. Залитна, а аз моментално се възползвах от предимството си, като този път забих сребърния кол докрай. Отне ми няколко секунди, но накрая тя престана да се движи. Тялото й рухна на пода.

Не зная дали другите стригои видяха, че тя загина, но поне видимо не обърнаха внимание на случилото се. Нейтан и Марлин сега гледаха само Дмитрий. Още един стригой — някаква непозната за мен жена, се присъедини към битката. Измъкнах сребърния кол от тялото на Галина и бавно заотстъпвах към прозореца с надеждата да не привличам прекалено много вниманието на околните. Сърцето ми се свиваше от болка заради Дмитрий. Те го превъзхождаха с числеността си. Все пак можех да използвам силите си и да му се притека на помощ…

Но, разбира се, моите сили бяха на изчерпване. Още страдах от вампирските ухапвания и загубата на кръв. Тази нощ се бях сражавала с двама стригои и убих по-силния. Да освободя света от Галина, беше доброто ми дело за деня. Следващото добро дело, което можех да извърша, бе да изчезна оттук и да оставя тези стригои да довършат Дмитрий. Оцелелите ще останат без водач и няма да бъдат толкова опасна заплаха. Дмитрий ще се отърве от това дяволско състояние и душата му най-после ще намери покой, преселвайки се в по-добри светове А аз ще продължа да живея (или поне се надявах на това), за да помагам на света, като избивам стригои.

Надигнах се на перваза на прозореца и погледнах навън. Беше нощ, което не ме улесняваше. А и гладката стена на къщата също не беше лесна за спускане. Можех и да успея, но щеше да изисква доста време. А аз не разполагах с никакво време за губене. Точно под прозореца се виждаше някакъв гъст храст. Не можех ясно да го видя и само се надявах да не е розов храст или нещо подобно с остри бодли. Все пак едно скачане от втория етаж нямаше да ме убие. Вероятно дори нямаше да ме нарани или поне не много.

Покатерих се на перваза и за кратко срещнах погледа на Дмитрий, малко преди другите стригои да пристъпят към него. Отново си припомних онези негови думи: Никога не се колебай. Най-важният от всичките уроци на Дмитрий. Но не беше първият. Първият му урок бе какво да правя, когато съм обкръжена от много врагове и нямам друг избор. И той гласеше: бягай.

Време беше да бягам.

Скочих от прозореца.

Глава 26

Мисля, че ругатните, които излязоха от устата ми, когато се ударих в земята, биха били разбираеми на всеки език. Болеше.

Храстът не беше бодлив, нито с остри игли, но никой, пък бил той и с богато въображение, не би могъл да го нарече мек. Омекоти падането ми, но не попречи на глезена ми да се огъне под тежестта ми. „По дяволите!“, процедих през стиснати зъби, докато се изправях. Очевидно пребиваването ми в Русия ме караше доста да ругая. Пробвах да застана на ударения си крак и ме прониза болка, но не беше непоносима. Слава Богу, май само го бях навехнала. Най-важното бе, че глезенът ми не беше счупен. Преживявала съм и по-тежки травми. Но това щеше да забави бягството ми.

Измъкнах се от храста и се опитах да забързам крачка, без да обръщам внимание на болката. Пред мен се простираше онзи глупав лабиринт от храсти, който онази нощ ми се стори толкова интересен. Небето беше облачно, но се съмнявах дали лунната светлина би улеснила ориентирането ми. Нямаше как да се преборя с този гъсталак. Просто трябваше да открия къде свършва и да се измъкна оттам.

За нещастие, като заобиколих сградата, открих тъжната истина: лабиринтът се ширеше навред. Заобикаляше имението като средновековен ров. Най-дразнещото беше, че се съмнявах Галина да го е създала само за отбрана. Вероятно го бе направила заради същата причина, поради която бе напълнила къщата с кристални полилеи и стари картини по стените — беше шик.

Е, на мен не ми се струваше толкова шик. Избрах наслуки един отвор в лабиринта и започнах да се лутам из него. Нямах представа накъде да вървя и често не виждах, че съм попаднала в задънена отсечка, докато не стигах до самия й край. Храстите бяха толкова високи, че скоро след като бях навлязла в лабиринта, изгубих от погледа си покрива на къщата. Ако поне разполагах с къщата като опорна точка за ориентиране, бих могла да се придвижвам само напред, по права или приблизително права линия.