Кръвно обещание

Марлин ме халоса два пъти, като единият му удар профуча опасно близо до окото ми. Другият ме улучи в корема и за половин секунда ми изкара въздуха. Но през повечето време успявах доста добре да отбягвам атаките му. Това явно го вбеси. Ако си стригой, да те натупа един тийнейджър, на всичкото отгоре момиче, надали щеше да допринесе за повдигането на репутацията ти. По едно време съумях да го подмамя в едната посока, а го изритах изненадващо откъм другата, и то тъй яко, че той политна няколко крачки назад. Едва успявах да задържам с едната си ръка вратата, но повече и не ми бе нужно. Залитането му ми подари няколко от тъй ценните секунди, колкото да изскоча навън и да се озова в главния коридор. За нещастие, като се опитах да я затворя отвън, той вече се бе посъвзел. С двете си ръце се напънах да я затворя, но той я заблъска отчаяно отвътре. Отново се сбихме за кратко и благодарение на необяснимия си късмет затиснах вратата достатъчно плътно, за да остане да стърчи навън само едната му ръка. Още повече се напрегнах и се блъснах във вратата в последен страховит порив. Вратата се трясна в ръката на Марлин. Донякъде очаквах откъснатата му китка да се изтърколи навън в коридора, но той успя да я издърпа навътре. Дори един стригой притежава някакви инстинкти за избягване на болката.

Задъхана — физическите ми сили съвсем не бяха такива, каквото ми се искаше да бъдат — отстъпих назад. Ако той знаеше кода, цялото ми усилие щеше да отиде нахалост. След миг само дръжката на вратата се разклати, но тя не се отвори. Чух яростния му крясък, последван от бясното му блъскане по вратата отвътре.

Едно на нула за мен. Не, едно на нула за късмета ми. Ако Марлин знаеше кода, тогава щях да…

Тряс. Марлин продължаваше да блъска вратата и видях как по металната й повърхност се появи съвсем тънка цепнатина.

— О, мамка му! — изругах.

Не останах да гледам, за да проверя колко удара ще му бъдат необходими, за да излезе. Досетих се, че дори и да бях повредила вътрешната врата, Дмитрий ще успее да я разбие. Дмитрий…

Не. Сега не можех да мисля за него.

Затичах се надолу по коридора, в посока към стълбите, откъдето преди бяхме минали двамата с Дмитрий, когато най-неочаквано един спомен изплува в паметта ми. Когато Дмитрий за последен път заплаши Нейтан, той спомена, че моят сребърен кол е прибран в някакво хранилище. Но къде точно беше това хранилище? Беше ли въобще някъде в тази сграда? Ако бе така, със сигурност не разполагах с време за претърсване. Като претеглих шансовете си да успея да преровя една четириетажна сграда, пълна с вампири, или да се изхитря да избягам, за да се укрия някъде в околността, преди да ме намерят… е, изборът беше ясен.

Но точно в разгара на този усилен мисловен процес налетях на един човек на най-горното стъпало. Беше по-стар от Ина и носеше цял куп ленени чаршафи, които изпусна на пода, когато се сблъскахме. Без да се поколебая, го сграбчих и запратих с все сила към стената. Нямах оръжие, за да го заплаша и се чудех как да му наложа волята си. Но щом го притиснах към стената, той вдигна ръце, за да се предпази и заскимтя нещо на руски. Явно този нямаше да ме нападне.

Разбира се, бях изправена пред проблема как да му обясня какво искам да знам. Марлин още блъскаше по вратата отвътре, а Дмитрий щеше да се съвземе след броени минути. Изгледах кръвнишки непознатия с надеждата да го смразя от страх. Успях, ако можеше да се съди по изражението му. Опитах се да проведа разговор поне на нивото на пещерните хора, както преди малко с Ина… само че този път исках нещо по-сложно от поредния си събеседник по неволя.

— Прът — започнах на руски. Нямах представа как се нарича сребърен кол на този език. За улеснение посочих сребърния си пръстен, след което размахах ръка застрашително. — Прът. Къде?

Той ме зяпна напълно ошашавен, след което ме попита на безупречен английски:

— Защо говориш така?

— О, за Бога — възкликнах. — Къде е хранилището?

— Хранилището ли?

— Мястото, където държат оръжията?

Продължи да ме зяпа смаяно.

— Търся един сребърен кол.

— О — беше негов ред да възкликне. — Това ли било. — Озърна се тревожно към вратата, зад която се разнасяха бесни удари.

Отново го натиснах до стената. Сърцето ми щеше да се пръсне, но се опитах да не се издам. Исках този тип да си мисли, че бях непобедима.

— Не му обръщай внимание. Заведи ме в подземието. Веднага!

Той изскимтя изплашено, но след малко енергично закима и ме поведе надолу по стъпалата. Спуснахме се на втория етаж и там рязко завихме. Коридорите бяха сложно усукани, както онзи лабиринт в парка, който Дмитрий ми показа. Бяха украсени със злато, а от тавана висяха великолепни полилеи. Запитах се дали някога ще успея да се измъкна от тази сграда. Рискувах много с това отклонение, но не бях сигурна дали ще успея да се озова навън, без да бъда преследвана. Ако се наложи да се бия, трябваше да се защитавам.

Човекът ме поведе нататък по още един коридор, после по следващия. Накрая стигнахме до една врата, която ми се стори съвсем обикновена. Той се спря и ме изгледа очаквателно.