Кръвно обещание

И все пак… преди да пристъпя към действие, бях длъжна да се убедя за последно, че той не е Дмитрий. Глупава работа. Вече би трябвало да го зная. Виждах дори физическите промени. Бях станала свидетел на студенината му, на бруталността му. Видях го с току-що засъхналата кръв на поредната си жертва по устните. Това не беше мъжът, когото обичах. И все пак… преди малко, за един бегъл миг…

Дмитрий въздъхна и се излегна до мен.

— Роуз — прекъсна ме той, — ако не ти вярвах, бих казал, че само се опитваш да печелиш време. — Да, дори и като стригой Дмитрий знаеше как мисля и как планирам действията си. Разбрах, че ако искам да изглеждам убедителна, трябва да престана да се преструвам на глупачка и да си спомня, че трябваше да бъда Роуз Хатауей.

Изгледах го гневно.

— Разбира се, че печеля време! Това е важна стъпка. Дойдох тук, за да те убия, а сега ми предлагаш да стана като теб. Мислиш ли, че ми е лесно да го направя?

— А ти мислиш ли, че ми беше лесно да чакам толкова дълго? — попита ме той. — Единствените, които имат право на избор, са мороите, които убиват доброволно, като двамата Озера. Никой друг не получава правото на избор. Не получих и аз.

— А сега не съжаляваш ли?

— Не, сега не. Сега съм този, който трябва да бъда. — Намръщи се. — Само едно нещо наранява гордостта ми — това, че Нейтан ме превърна насила и се държи така, сякаш съм му задължен. Затова проявих великодушие и ти давам възможност за избор, за да пощадя гордостта ти.

Великодушие, а? Погледнах го. Имах чувството, че сърцето ми отново се пръска на хиляди частици. Сякаш отново научавах за смъртта му. Внезапно се изплаших да не се разплача. Не. Никакви сълзи. Дмитрий винаги бе говорил за плячка и хищници. Трябваше да бъда хищник.

— Потиш се — изрече той внезапно. — Защо?

По дяволите, по дяволите, по дяволите. Разбира се, че се потях. Презирах се, че се налага да пробода мъжа, когото обичах или си мислех, че обичам. И не само че се потях, но и бях сигурна, че съм се издала с феромоните, които излъчвах от напрежение. Стригоите могат да долавят миризмата им.

— Защото съм изплашена — прошепнах. Надигнах се и погалих лицето му, като се опитах да запомня чертите му. Очите. Косата. Формата на скулите му. Във въображението си ги сравнявах с чертите му, които толкова добре помнех. Тъмната коса. Загорялата кожа. Сладката усмивка. — Аз… аз мисля, че съм готова, но това е… не зная. Толкова голяма промяна.

— Това ще бъде най-доброто решение в живота ти, Роза.

Дишането ми се ускори и се помолих да се подлъже, че е само от страх.

— Кажи ми го пак. Още веднъж. Защо толкова силно искаш да ме пробудиш?

По лицето му се изписа лека умора.

— Защото те искам. Винаги съм те искал.

Тогава го разбрах. Най-после осъзнах проблема. Той ми даваше един и същи отговор отново и отново, като всеки път нещо ме притесняваше. Но досега все не можех да разбера какво. Сега успях. Той ме желаеше. Искаше ме така, както хората желаят да притежават нещо скъпоценно за техните колекции. Онзи Дмитрий, когото познавах… в когото се влюбих и с когото се любих… онзи Дмитрий би казал, че иска да бъдем заедно, защото ме обича. Но сега нямаше дори следа от любов.

Усмихнах му се. Легнах до него и нежно го целунах. Той вероятно си помисли, че го правя заради причините, поради които винаги съм го правила, заради привличането и желанието. Но всъщност беше прощална целувка. Устата му отвърна на моята. Устните му бяха топли и нетърпеливи. Удължих целувката още малко, както за да се преборя с напиращите в очите ми сълзи, така и за да приспя подозренията му. Пръстите ми се сключиха около счупения крак на стола, който бях скрила във вътрешния джоб на суичъра си.

Никога няма да забравя Дмитрий. Никога, до края на живота си. Но този път не бях забравила и уроците му.

Със скорост, за която той не беше подготвен, измъкнах крака на стола и го забих в гърдите му, точно както ме е учил да забивам сребърен кол. Вложих цялата си сила и умения — плъзнах го между ребрата му, за да го насоча право в сърцето.

И като го направих, все едно че в същото време пронизах и своето сърце.

Глава 25

Очите му се разшириха от изненада, устните му се разтвориха. Макар да знаех, че това не беше сребърен кол, може би пък щеше да подейства като такъв. За да пронижа сърцето му, трябваше да действам така решително, все едно че нанасям смъртоносен удар. Най-после трябваше да приема смъртта на моя Дмитрий. Защото този тук беше стригой. Нямах бъдеще с него. Нямаше да се присъединя към него.

Това обаче все още не можеше да попречи на някаква част от мен да желае да легне до него или поне да види какво ще се случи след това. След първоначалната изненада чертите на лицето му и дишането му застинаха, създавайки илюзията, че е мъртъв. Но беше само това — една илюзия. Вече го бях виждала. Навярно разполагах най-много с пет минути, преди да се съвземе. Нямах време да скърбя за това, което е било, и онова, което можеше да бъде.

Трябваше да действам. Без никакво колебание.