Кръвно обещание

Но Лиса? Каква бе играта на Ейвъри с нея? Какво можеше да спечели? Сега поведението на Лиса придобиваше смисъл — нетипичното за нея прекомерно увлечение по купоните, странните настроения, ревността, сблъсъците с Кристиан… Ейвъри бе довела Лиса до ръба, като я караше да взема ужасни решения. Ейвъри използваше внушение, за да принуди Лиса да изгуби контрол над действията си, да се отчужди и да рискува живота си. Защо? Какво искаше Ейвъри?

Нямаше значение. Не беше важно защо го вършеше. По-важно бе как го постигаше, както и как можех аз да се измъкна оттук, за да се върна при най-добрата си приятелка.

Сведох очи към изящната копринена рокля, която носех. Внезапно я намразих. Тази рокля символизираше каква бях сега — слаба и безпомощна. Припряно я съблякох и я скрих в гардероба. Бяха ми взели джинсите и тениската, но поне ми бяха позволили да задържа суичъра с качулка. Облякох зелената плетена рокля, защото ми се стори най-здравата и сравнително най-удобната дреха, която ми беше под ръка. Върху нея нахлузих суичъра. Трудно ми бе да се почувствам като непобедим воин, но пък се чувствах по-уверена. Достатъчно облечена, за да пристъпя към действие, се върнах във всекидневната и закрачих напред-назад, което ми помагаше да мисля по-добре — не че имах някакво основание да вярвам, че ще ми хрумнат нови идеи. Нали с това се занимавах от толкова дни без никакъв успех. Нищо нямаше да се промени.

— По дяволите! — изкрещях и веднага ми стана по-добре. Обзета от ярост, се тръшнах върху стола до бюрото, удивена че както се бях разбесняла, още не съм го запратила с все сила в стената.

Столът се разклати, но съвсем леко.

Намръщих се и го огледах по-внимателно. Всичко в това място беше майсторски изработено. Странно, че бях попаднала на некачествен стол. Коленичих и го проверих отблизо. Там, на единия от краката му, където бе закрепен към седалката, се бе появила пукнатина. Взрях се изумено. Всичките мебели тук бяха солидни, без видими свързващи елементи.

Разбрах го, след като дълго блъсках този стол в стената, когато пристигнах тук. Не успях дори една вдлъбнатина да му направя. Как тогава се появи тази пукнатина? Толкова пъти го удрях с все сила и нищо не постигнах.

Но после си спомних, че не само аз го бях блъскала.

През онзи първи ден се опитах да се преборя с Дмитрий и го нападнах със стола. Той ми го отне и го блъсна в стената. Повече не обърнах внимание на това, защото се отказах от опитите си да счупя стола. По-късно пробвах да счупя прозореца, като използвах ръба на масата, защото беше по-тежка. Моите сили не бяха достатъчни, за да повредят стола, но неговите — да.

Вдигнах стола и го запратих в твърдия като диамант прозорец, донякъде с надеждата, че ще успея с един удар да убия два заека. Нищо не се получи. И столът, и прозорецът останаха непокътнати. Отново повторих удара. После още веднъж. Накрая загубих представа колко пъти блъсках проклетия стол в стъклото. Чак ръцете ме заболяха. Знаех, че макар вече да бях по-добре, още не се бях възстановила напълно. Направо да побеснееш.

Най-после, може би след един милион опита, огледах стола и видях, че пукнатината се бе увеличила. Този напредък ми вдъхна нови сили и воля да продължа. Удрях го пак и пак, без да обръщам внимание на това как коравото дърво се впиваше в ръцете ми. След доста време чух изпукване и кракът на стола се счупи. Вдигнах го и го загледах удивено. Счупеното място не беше чисто, а назъбено и заострено. Дали бе достатъчно остро, за да послужи вместо сребърен кол? Не бях сигурна. Но знаех със сигурност, че дървото беше много твърдо и ако приложа достатъчно сила, ще мога да пробода сърцето на един стригой. Не знаех дали това ще се окаже достатъчно, за да се измъкна оттук, но това бе всичкото, на което можех да разчитам. Все пак беше дяволски повече от това, с което разполагах преди един час.

Отпуснах се на леглото, за да си отдъхна след изнурителната битка със стола и размахах импровизираното си оръжие. Добре. Сега имах оръжие. Но какво можех да направя с него? Във въображението ми изплува лицето на Дмитрий. Дяволите да го вземат. Нямаше място за колебания. Несъмнено той беше мишената, която първо трябваше да атакувам.

Внезапно вратата се открехна. Извърнах тревожно глава натам. Обзе ме паника. Бързо изтиках стола в тъмния ъгъл. Не, не. Още не бях готова. Не бях напълно убедена дали да го пробода…

Влезе Ина. Носеше поднос, но този път без обичайното си сервилно изражение. Беглият поглед, с който ме удостои, преливаше от омраза. Не знаех за какво беше толкова вкисната. Нищо лошо не й бях сторила.

Засега.

Пристъпих към нея уж за да надникна в подноса. Вдигнах капака и видях сандвич с шунка и пържени картофи. Изглеждаха добре — отдавна не бях яла, но адреналинът, бушуващ в мен, бе потиснал целия ми апетит. Обърнах се към нея и мило й се усмихнах. Тя ме изгледа с неприязън. Очите й ме пронизаха като кинжали.

Никога не се колебай, винаги повтаряше Дмитрий.

Не се поколебах.