Кръвно обещание

Скочих върху Ина и я хвърлих тъй яко на пода, че главата й издрънча. Изгледа ме смаяно, но бързо се окопити и се опита да се съпротивлява. Само че този път аз не бях упоена — е, не много, пък и си казаха думата годините на обучението ми по бойни изкуства и силови тренировки. Притиснах я към пода и не й позволих да помръдне. После взех крака на счупения стол, като импровизиран заместител на сребърен кол, за да го притисна в шията й.

Беше както в дните, когато пронизвах стригои сред тъмните алеи. Ина не можеше да види, че оръжието ми е крак на стол, но острите ръбове привлякоха вниманието й, докато ги натисках в гърлото й.

— Кодът — попитах я. — Какъв е кодът?

Единственият й отговор беше порой от ругатни на руски. Добре, това не беше изненада, като се има предвид, че вероятно не ме разбра. Мислено прерових набързо оскъдния си руско-английски речник. Трябваше да призная, че беше като на двегодишно дете, но нали дори и те могат да общуват.

— Числа — казах й на руски. — Врата. — Или поне се надявах, че това казах.

Тя ме затрупа с още обидни думи, с предизвикателно изражение. Сцената наистина заприлича на разпит на стригой. Притиснах още по-силно заострения край на стола и от шията й бликна кръв. Едва се удържах да не го забия по-дълбоко. Съмнително бе дали имам достатъчно сила, за да пронижа с това парче дърво сърцето на един стригой, но да разкъсам вената на някой човек? Тя се стресна, очевидно осъзнала същото.

Отново прибягнах до калпавия си руски:

— Ще те убия. Не Нейтан. Никога… — Каква беше думата? Спомних си какво казаха в службата в църквата и се надявах да бях улучила правилния израз: — Никакъв вечен живот.

Това привлече вниманието й. Нейтан и вечният живот. Най-важните неща за нея. Прехапа устни, все още гневна, но тирадата срещу мен секна.

— Числа. Врата — повторих. Още по-силно натиснах счупения крак на стола и тя закрещя от болка.

Най-после проговори, като избъбри поредица от числа. Поне бях запомнила много добре как се наричат числата на руски. Те бяха от съществено значение за адресите и телефонните номера. Тя ми изброи седем числа.

— Отново — казах й. Накарах я да ги повтори три пъти. Надявах се, че ги бях запомнила. Но имаше още нещо. Бях сигурна, че външната врата е с различен код. — Числа. Врата. Две. — Чувствах се като пещерен човек.

Ина само ме гледаше глупаво. Явно не ме бе разбрала.

— Врата. Две.

Сега в очите й просветна искра и тя се озърна обезумяло. Явно се бе надявала да не се досетя, че втората врата има друг код. Но като притиснах по-яко счупения крак на стола в шията й, тя ми изкрещя още седем цифри. Отново я заставих да ги повтори, осъзнавайки, че нямаше как да зная дали не ме лъже — поне докато не изпробвам комбинацията. Затова реших да я оставя наблизо, да ми е под ръка.

Изпитах вина за това, което направих след това, но ситуацията беше отчайваща. Докато тренирах за пазител, ме бяха учили не само да убивам, но и как да парализирам противниците си. Избрах второто, като блъснах главата й в пода, за да я оставя да лежи там в безсъзнание. Лицето й застина, клепачите й се спуснаха. По дяволите, бях доведена дотам да пребивам тийнейджърки.

Изправих се, отидох до вратата и набрах първия набор от цифри с надеждата да съм улучила кода. За мое огромно изумление успях. Електронната брава изщрака, но преди да отворя вратата, чух друго изщракване. Някой отваряше външната врата.

— По дяволите — промърморих.

Отдръпнах се от вратата, сграбчих тялото на лежащата в безсъзнание Ина и я завлякох в банята. Поставих я във ваната колкото можах по-внимателно. Тъкмо затворих зад себе си вратата на банята, когато чух да се отваря външната врата. Усетих издайническото прилошаване отново да се надига в стомаха ми — сигнал за присъствието на стригой. Знаех, че един стригой може да долови човешката миризма, но се надявах, че бях отстранила Ина достатъчно бързо, за да намаля миризмата й. Влязох от коридора във всекидневната и заварих Дмитрий. Усмихнах му се и се втурнах в прегръдките му.

— Ти се върна — посрещнах го с радостен тон.

Той ме прегърна за кратко, след което отстъпи назад.

— Да. — Изглеждаше отчасти зарадван от милото посрещане, но лицето му скоро придоби делово изражение. — Взе ли решение?

Не ми каза „Здравей“. Нито „Как се чувстваш днес?“ Сърцето ми замря. Той не беше Дмитрий.

— Имам още въпроси.

Отидох до леглото и се излегнах небрежно, точно както винаги ставаше при нашите срещи. След няколко мига той ме последва и приседна на ръба му, свел поглед надолу към мен.

— Колко дълго ще продължи? — попитах. — Пробуждането? Веднага ли става?

Отново започнах да го разпитвам. Честно казано, въпросите ми вече се бяха изчерпали, пък и всъщност нямах никакво желание да научавам още подробности за това как се става стригой. И с всяка изминала минута се дразнех все повече и повече. Трябваше да действам. Трябваше да се възползвам от възможността да избягам.