Кръвно обещание

Задъхана, трепереща, аз се прехвърлих през парапета и отново стъпих на моста, изненадващо благодарна за сигурността, която ми даваше. Не знаех как ще продължа да живея, но знаех със сигурност, че искам. Нямаше да се почувствам напълно сигурна, докато кракът ми не стъпи на твърда земя. Изплашена, че тялото ми ще откаже да ми служи, започнах да прекосявам моста стъпка по стъпка. Като стигнах до отсрещния му край, се оказах изправена пред избор: да следвам реката или шосето? Те се разделяха леко, макар и двете да продължаваха приблизително в посоката, в която се виждаха светлините на града. Избрах да продължа по шосето. Не исках повече да бъда край реката. Не ми се мислеше за това, което току-що се беше случило. Не биваше да мисля за това. Мозъкът ми отказваше да се занимава с това. Първо трябва да се погрижиш да оцелееш. После ще му мислиш как ще продължиш да живееш.

Шосето, по-скоро черен път, бе гладко, добре утъпкано и беше лесно да се ходи по него — поне за другите. На всичкото отгоре заръмя лек дъждец, което още повече ме вкисна. Искаше ми се да седна и да си отдъхна, да се свия на кълбо и да не мисля за нищо. Не, не, не. Светлината. Трябва да вървя към светлината. Това за малко да ме накара да се разсмея гласно. И действително беше смешно. Все едно че бях някой на прага на смъртта. И тогава се засмях. Цялата тази нощ беше изпълнена с преживявания на прага на смъртта. Поне това в момента беше най-незначителното.

Беше и последното. Колкото и да ми се искаше да се добера до града, до него оставаше още много. Не бях сигурна колко бях извървяла, когато най-после спрях и седнах. Само за минута, реших аз. Ще си почина само минута и после ще продължа да вървя. Трябва да продължа да вървя. Ако поради някаква шантава случайност бях пропуснала да улуча сърцето му, Дмитрий всеки миг можеше да се покатери по стръмния бряг на реката. Или някой оцелял стригой да се е втурнал по следите ми от имението.

Но не се надигнах след една минута. Може би съм задрямала. Честно казано, не знаех колко дълго съм седяла там, когато някакви фарове внезапно ме събудиха. Една кола намали ход и спря. Успях да се изправя и се подготвих за най-лошото.

Но от колата не излезе стригой. Вместо това се появи възрастен човек. Той се взря в мен и ми каза нещо на руски. Поклатих глава и отстъпих крачка назад. Мъжът се наведе към седалката в колата и каза нещо. След секунда се показа една възрастна жена. Тя също ме огледа с разширени очи и състрадателно изражение. Изрече нещо, което ми прозвуча нежно, после ми протегна ръка, с подчертано внимание, както се прави, когато посягаш към неопитомено животно. Гледах я втренчено за няколко мъчителни секунди, след което посочих към озарения в пурпурно хоризонт.

— Новосибирск — казах.

Тя проследи жеста ми и кимна.

— Новосибирск. — Посочи към мен и после към колата. — Новосибирск.

Поколебах се още малко, преди да й позволя да ме настани на задната седалка. Тя смъкна палтото си и ми го подаде. Едва тогава забелязах, че дъждът ме беше измокрил. След всичко, което бях преживяла тази нощ, сигурно изглеждах ужасно. Истинско чудо беше, че въобще спряха заради мен. Възрастният мъж отново подкара колата. Кой знае защо ми хрумна, че може да съм влязла в колата на двама серийни убийци. Но пък идеално би се връзвало с всичко, с което се бях сблъскала тази нощ, нали?

Физическото и психическото изтощение започнаха да ме надвиват. С последно усилие на волята облизах устни и задавено изрекох друг бисер от скромния си руски речник:

— Позвонить?

Жената се извърна изненадано назад. Не бях сигурна дали бях произнесла правилно думата. Може би току-що бях поискала да ме оставят до някой телефонен автомат, вместо да се обадя от мобилен телефон — или може би с моя руски всъщност съм поискала жираф, но се надявах, че въпреки всичко ще се разберем. И наистина само след миг тя бръкна в чантата си и ми подаде мобилен телефон. Дори и в Сибир всички имаха такива. С треперещи ръце набрах номера, който беше запечатан в паметта ми. Отговори ми познат женски глас:

— Ало.

— Сидни? Роуз се обажда…

Глава 27

Не познавах мъжа, когото Сидни изпрати, за да ни посрещне, когато пристигнахме в Новосибирск. Само забелязах, че имаше същата златна татуировка като нея. Косата му беше пясъчно руса, някъде над тридесетте и, разбира се — човек. Изглеждаше компетентен и вдъхващ доверие. Докато стоях облегната на колата, той се смееше и говореше с възрастната двойка, сякаш бяха най-добри приятели. Около него витаеше атмосфера на професионализъм и увереност, така че те скоро се отпуснаха и усмихнаха. Не бях сигурна какво им каза, може би че съм неговата капризна дъщеря или нещо подобно, но те очевидно му повярваха достатъчно, за да ме оставят в неговите ръце. Предполагам, че част от способностите на алхимиците бе да умеят да очароват околните.