Кръвно обещание

Когато старецът и жената си заминаха, неговото поведение леко се промени. Не изглеждаше толкова студен, колкото беше Сидни отначало, но нито се смееше, нито се шегуваше с мен. Държеше се подчертано делово и дистанцирано. Не можех да не си спомня историите за мъжете в черно — хората, почистващи след срещите с извънземните, за да скрият истината от света.

— Можеш ли да вървиш? — попита, като ме огледа от главата до петите.

— Не съм сигурна — отвърнах му.

Оказа се, че мога, макар и не много добре. С негова помощ накрая се довлякох до една къща в града, която не се намираше в центъра. По това време едва се държах на крака. Очите ми се затваряха от умора. Там имаше и други хора, но не им обърнах внимание. Единственото, което имаше значение за мен, беше спалнята, в която някой ме отведе. Успях да събера достатъчно сили, за да се освободя от ръката, която ме подкрепяше и да се просна по очи в средата на леглото.

Събудих се сред ослепителна слънчева светлина, заливаща стаята ми, и тихо говорещи хора. Като се има предвид всичко, което бях преживяла напоследък, нямаше да е кой знае колко изненадващо пак да видя Дмитрий, Татяна или дори доктор Оленски от Академията. Но вместо тях съзрях само впереното в мен брадато лице на Ейб, лъщящо като скъпоценен камък от толкова ярката светлина.

След миг обаче лицето му се замъгли и на неговото място изплува черна, черна вода — вода, която заплашваше да ме отнесе. В главата ми отекнаха последните думи на Дмитрий: Точно това исках да ти кажа и аз… Той се бе досетил какво исках да чуя. Че ме обича. Какво щеше да се случи, ако съдбата ни беше подарила още няколко мига заедно? Щеше ли да изрече онези думи? Точно тях ли имаше предвид? И дали това би имало значение?

Със същата решителност, с която бях събрала всичките си останали сили, преди да заспя, изтласках водите, които ме заливаха във въображението ми. Заповядах си да пропъдя колкото може по-надалеч събитията от изминалата нощ. Щях да се удавя, ако продължавах да мисля за това. Сега трябваше да плувам. Лицето на Ейб отново застана на фокус пред очите ми.

— Здравей, змей — изрекох едва чуто. Незнайно защо неговото присъствие тук не ме изненада. Сидни навярно е трябвало да информира началниците си за мен, а те на свой ред са казали на Ейб. — Много мило от твоя страна, че си успял да се промъкнеш и тук.

Той поклати глава и се усмихна тъжно.

— Мисля, че ме превъзхождаш в умението да се промъкваш в потайни кътчета. Мислех, че вече си се върнала в Монтана.

— Следващия път трябва да се подсигуриш, като включиш малко повече подробности в сделките си. Или просто ме опаковай и лично ме изпрати в Съединените щати.

— О — възкликна той, — точно това възнамерявам да направя. — Докато го изричаше, усмивката не слезе от лицето му, но някак си имах чувството, че не се шегува. И внезапно осъзнах, че това вече не ме плаши. Идеята да се прибера у дома започна да ми харесва.

Марк и Оксана се приближиха и застанаха до мен. Тяхното присъствие бе неочаквано, но приятно. Те също се усмихваха, лицата им бяха тъжни, но и облекчени. Надигнах се в леглото, изненадана, че въобще мога да се движа.

— Ти си ме излекувала — казах на Оксана. — Още ме боли, но не се чувствам така, сякаш в следващия миг ще умра, което определено е голямо подобрение.

Тя кимна.

— Направих достатъчно, за да съм сигурна, че не си изложена на пряка опасност. Реших, че мога да се справя и с останалото, но след като се събудиш.

Поклатих глава.

— Не, не. Сама ще се възстановя. — Винаги мразех, когато Лиса ме лекуваше. Не исках тя да си прахосва силите по мен. Нито пък исках да страда от страничните ефекти на духа.

Лиса…

Рязко отхвърлих завивките от себе си.

— Господи! Трябва да се върна у дома. Веднага.

Но три чифта ръце незабавно ме спряха и не ми позволиха да стана от леглото.

— Почакай — рече Марк. — Никъде няма да ходиш. Оксана те лекува съвсем малко. Нужно е още доста, докато се възстановиш напълно.

— А и не си ни разказала какво се случи — додаде Ейб. Както винаги, очите му пронизваха изпитателно. Той беше от тези, които трябваше да знаят всичко, а загадъчните истории около мен сигурно го влудяваха.

— Няма време! Лиса е в беда. Трябва да се върна в Академията. — Всичко ме връхлетя отново. Странното поведение на Лиса и безумните й изпълнения, предизвикани от някакво внушение или по-скоро супервнушение, имайки предвид способността на Ейвъри да ме изхвърля от главата на Лиса.

— О, сега искаш да се прибереш в Монтана? — възкликна Ейб. — Роуз, дори и в съседната стая да те чакаше самолет, готов да отлети, пътят дотам е минимум двадесет часа. А ти не си в състояние да пътуваш където и да е.

Поклатих глава, докато все още се опитвах да се изправя на крака. След онова, с което се бях сблъскала миналата нощ, тези тук около мен не представляваха голяма заплаха — е, може би с изключение на Марк, но едва ли можех да започна да раздавам юмручни удари. И, да, още не бях сигурна на какво е способен Ейб.

— Нищо не разбираш! Някой се опитва да убие Лиса или да я нарани, или…