Кръвно обещание

Е, всъщност и аз не разбирах докрай какво искаше Ейвъри. Знаех само, че тя някак си внушаваше на Лиса да върши всички тези безразсъдни неща. Явно притежаваше удивителни способности в прилагането на магията на духа. Силата й бе изключителна, защото бе успяла да я скрие толкова добре от Лиса и Ейдриън. Дори си бе създала фалшива аура, за да замаскира истинската си, златната. Нямах представа как успяваше да контролира такава неподозирана мощ, още повече, че струящата от енергия Ейвъри, която обичаше забавленията и насладите, в никакъв случай не приличаше на луда. Каквото и да бе замислила, Лиса бе в опасност. Трябваше да предприема нещо.

Реших да елиминирам Ейб от уравнението и погледнах умолително към Марк и Оксана.

— Тя е моят партньор по връзка — обясних им. — А сега е в беда. Някой се опитва да й причини зло. Трябва да отида при нея. Вие разбирате защо съм длъжна да го направя.

По лицата им прочетох, че ме разбираха. Знаех, че ако бяха изпаднали в моето положение, и те щяха да направят точно същото един за друг.

Марк въздъхна.

— Роуз… ще ти помогнем да отидеш при нея, но не можем да го направим сега.

— Ще се свържем с Академията — намеси се Ейб с типичния си делови тон. — Те ще поемат грижата за нея.

Правилно. И как точно ще стане? Ще се обадим на директор Лазар и ще му кажем, че неговата дъщеря, купонджийката, всъщност е порочна и зла и контролира хората с психичните си сили и че трябва да бъде държана под ключ за доброто на Лиса и всички останали?

Понеже нищо не им отговорих, те решиха, че са ме убедили. Особено Ейб.

— С помощта на Оксана вероятно утре ще се възстановиш достатъчно, за да можеш да пътуваш — добави той. — Аз мога да ти уредя място за ранния сутрешен полет вдругиден.

— Дотогава тя ще бъде ли добре? — попита ме Оксана загрижено.

— Аз… аз не зная. — Какво би могла да направи Ейвъри за два дни? Още повече да задълбочи отчуждението и объркването на Лиса? Ужасни неща, но нямаше пряко да застрашат живота й. Сигурно, сигурно… тя ще е наред дотогава, нали? — Оставете ме да проверя…

Видях как очите на Марк леко се разшириха, когато осъзна за какво говоря. После не виждах нищо в стаята, защото вече не бях в нея. Бях в главата на Лиса. Озовах се на съвсем друго място, но за половин секунда си помислих, че отново се намирам на моста и гледам надолу към черната вода и студената смърт.

После проумях какво всъщност виждах — или по-скоро какво Лиса виждаше. Тя стоеше на перваза на прозорец в една от сградите в кампуса. Беше нощ. Не успях веднага да разпозная коя точно бе сградата, но това нямаше значение. Стори ми се, че Лиса се намира на шестия етаж, стоеше изправена там на високите си токчета, смееше се на нещо, докато черната земя долу я очакваше застрашително. Зад нея чух гласа на Ейвъри.

— Лиса, внимавай! По-добре слез от там.

Но това също имаше двойно значение, както всичко, което Ейвъри правеше. Още докато изричаше привидно загриженото предупреждение, усетих един безразсъден подтик в Лиса. Нещо, което й нашепваше, че няма нищо страшно да е там, където е, и да не се тревожи за нищо. Това бе внушението на Ейвъри. После усетих как нещо погъделичка мозъка ми, след което чух един раздразнен глас.

Пак ли ти?

Бях изтласкана обратно в спалнята в Новосибирск. Ейб се бе паникьосал, очевидно решил, че съм изпаднала в несвяст, а Марк и Оксана се опитваха да му обяснят какво става. Примигнах и разтрих главата си, докато се мъчех да се окопитя. Марк въздъхна с облекчение.

— Много по-странно е да наблюдаваш как някой друг го прави, отколкото когато го правиш самият ти.

— Тя е в беда — повторих, докато отново се опитвах да се надигна от леглото. — В беда е… и не зная какво да направя…

Те бяха прави, като казваха, че нямаше как толкова бързо да се върна при Лиса. Дори и да последвам съвета на Ейб и да позвъня в Академията… не знаех със сигурност къде е Лиса в момента, нито пък дали някой ще ми повярва. Замислих се дали да не се върна в съзнанието й и да се опитам да прочета къде се намира в момента, но Ейвъри сигурно отново щеше да ме изхвърли оттам. От това, което разбрах набързо, Лиса не беше взела със себе си мобилния си телефон, което не ме изненада. В Академията се спазваше стриктно ограничението да не се носят телефони в класните стаи, затова тя обикновено оставяше своя в стаята си в общежитието.

Но познавах някой, който със сигурност не се разделяше със своя. И който щеше да ми повярва.

— Някой има ли телефон? — попитах.

Ейб ми подаде телефона си и аз набрах номера на Ейдриън. Останах доста изненадана, че съм го запомнила. Той ми беше бесен, но беше загрижен за Лиса. Щеше да й помогне, независимо че ми беше толкова ядосан. И най-важното: ще ми повярва, когато му обясня за този налудничав заговор, осъществяван чрез магията на духа.

Обаче от другия край на линията се включи гласова поща, а не самият Ейдриън: „Зная, че сте съсипани, задето не ме намерихте — заговори гласът му игриво, — но оставете съобщение и ще се опитам колкото е възможно по-скоро да облекча мъките ви.“