Кръвно обещание

В реалния свят погледите на Ейвъри и Лиса не се отделяха, докато продължаваше психическата схватка. Изражението на Ейвъри издаваше изключително силната й концентрация, но внезапно на лицето й се изписа и смайване. Беше забелязала, че и аз се бях присъединила в битката. Моментално присви очи и като заговори, всъщност имаше предвид мен, а не Лиса.

— О — изсъска Ейвъри, — ти не искаш да си имаш работа с мен, нали?

Не исках ли?

Обля ме топлина, след което ме обзе усещането, че някой прониква в мозъка ми. Но не беше Оксана. Беше Ейвъри, с намерението сериозно да проучи мислите и спомените ми. Сега проумях защо Оксана твърдеше, че това е вредна и насилствена намеса във вътрешния свят на личността. Не беше само да погледнеш през нечии чужди очи, а и да шпионираш най-интимните мисли на някого.

И тогава светът около мен се стопи. Озовах се в стая, която не познавах. За миг си помислих, че отново съм в имението на Галина. Несъмнено изпитвах същото усещане, че съм се озовала в същата луксозна и пищна обстановка. Но не. След като се огледах по-внимателно, стана ясно, че изобщо не може да се сравнява. Първо, мебелировката бе по-различна. Дори и вибрациите, излъчвани от околността, бяха някак си по-други. Това място изглеждаше подканващо, гостоприемно и очевидно много обичано, докато имението на Галина изглеждаше красиво, но лъхаше на студено и нещо безлично. Тук върху плюшения диван беше метната небрежно някаква завивка, сякаш някой или някоя двойка до неотдавна се е била гушила под нея. И макар да не можеше да се каже, че в цялата стая цареше безгрижна неразбория, все пак имаше немалко разпръснати лични вещи — като книги и фотографии в рамки, които свидетелстваха, че тази стая действително е обитавана, а не служи само за показ.

Приближих се до малка лавица и взех една от рамкираните снимки. Едва не припаднах, като видях какво бе заснето на нея. Беше фотография на Дмитрий и мен — само че въобще не помнех кога бе направена. Стояхме един до друг, вплели ръце, сближили глави, за да сме сигурни, че и двамата ще се поберем в кадъра. Аз се бях ухилила широко, а и той също се бе усмихнал весело, което при него се случваше тъй рядко. Това смекчаваше донякъде обикновено изписаната на лицето му сурова решителност винаги да закриля и го правеше да изглежда по-секси, отколкото някога си го бях представяла. Кичур от тъмнокестенявата му коса се бе изплъзнал от опашката и бе паднал върху бузата му. Зад нас се виждаше град, който веднага познах — Санкт Петербург. Намръщих се. Не, това определено беше фотография, която не можеше да е истинска.

Още я оглеждах замислено, когато чух как някой влезе в стаята. Сърцето ми замря, като се обърнах, за да проверя кой се бе появил. Върнах фотографията обратно на лавицата с треперещи ръце, след което веднага отстъпих няколко крачки назад.

Беше Дмитрий.

Носеше джинси и най-обикновена червена тениска, която обаче чудесно очертаваше мускулестото му тяло. Косата му бе спусната свободно, леко влажна, сякаш току-що бе излязъл изпод душа. Държеше чаши и се засмя, като ме видя.

— Още ли не си се облякла? — попита ме и укорително поклати глава. — Те ще дойдат всеки момент.

Погледнах надолу и видях, че още бях с долнището на карираната ми фланелена пижама и потниче. Той ми подаде чашата, а аз бях толкова смаяна, че не казах нищо, а само я поех от ръката му. Вгледах се в нея — горещ шоколад, след което вдигнах очи към него. Нищо червено нямаше сега в тях, нищо дяволско по лицето му. Само разкошна топлота и привързаност. Отново бе онзи Дмитрий, онзи, когото обичах, който бдеше над мен, който ме закриляше, с чисто сърце и душа.

— Кой… кой ще идва? — попитах.

— Лиса и Кристиан. Идват за късна закуска. Или ранен обяд. — Измери ме с озадачен вид. — Добре ли си?

Отново се озърнах и отново видях уютната стая. През прозореца се виждаше задния двор, пълен с дървета и цветя. Слънчеви петна изпъстряха килима. Обърнах се към него и поклатих глава.

— Какво е това? Къде сме?

Смутеното му изражение сега се промени в смръщено. Пристъпи напред, взе чашата ми, за да я остави на лавицата до своята. Отпусна ръце на ханша ми, а аз се напрегнах, не смееща да помръдна — как можеше толкова да прилича на моя Дмитрий?

— Това е нашата къща — обясни ми той, като ме придърпа към себе си. — В Пенсилвания.

— В Пенсилвания… да не би да сме в кралския двор?

Той сви рамене.

— На няколко километра от него.

Поклатих бавно глава.

— Не… това не е възможно. Не можем да имаме общ дом. И в никакъв случай толкова близо до другите. Никога няма да ни позволят. — Нали ако в някакъв шантав свят Дмитрий и аз живеехме заедно, трябваше да го правим в пълна тайна — някъде много далече, като Сибир например.

— Ти настояваше за това — рече той, леко усмихнат. — Пък и никого не го е грижа. Те го приеха. Освен това ти каза, че сме длъжни да живеем близо до Лиса.