Кръвно обещание

Тогава осъзнах, че не аз съм мишената им.

Призраците се бяха скупчили около двамата стригои. Те нямаха твърди форми, но навсякъде, където ме докоснеха, имах чувството, че усещам лед. Жената стригой започна да маха с ръце, за да пропъди духовете, озъбена в гнева си, но и сякаш се боеше. Призраците не можеха да наранят стригоите, но очевидно ги дразнеха и разсейваха.

Прободох мъжа стригой, преди изобщо той да ме види. Призраците тутакси се насочиха към жената. Тя беше добра, трябваше да й го призная. Въпреки че се бореше, за да разгони духовете, в същото време успяваше ловко да избегне атаките ми. От един неин удар пред очите ми затанцува цяло съзвездие и аз полетях към стената на обора. Главата все още ме цепеше от ужасната болка, а ударът в стената никак не ми помогна. Олюляваща се и замаяна, отново се спуснах към нея, като продължих с опитите да намеря пролука към сърцето й. Тя успяваше да се задържи извън обсега ми — поне докато един особено страховит дух не я изненада. Мигновеното й разсейване ми предостави дългоочаквания шанс и аз забих кола в гърдите й. Тя падна на земята и ме остави сама с призраците.

Докато стригоите бяха наоколо, те определено искаха да ги нападнат. Когато останаха само с мен, аз отново се почувствах както на самолета. Те изглеждаха очаровани от мен, отчаяно молейки за вниманието ми. Само че когато те заобиколи цял рояк призрачни видения, се чувстваш все едно те нападат.

Аз отчаяно се опитах да издигна бариерите, да блокирам призраците, както бях направила преди време. Усилието ме изтощи. По някакъв начин невъзможността да контролирам емоциите си бе призовала духовете и въпреки че вече бях по-спокойна, все още ми бе трудно да се овладея напълно. Главата ми продължаваше да пулсира болезнено. Стиснах зъби и концентрирах цялата си сила да блокирам призраците.

— Вървете си — изсъсках. — Повече не се нуждая от вас.

За миг ми се стори, че всичките ми усилия са напразни. После бавно, един по един, духовете започнаха да избледняват Усетих, че контролът, на който се бях научила преди, се завръща. Много скоро останахме само аз и мракът, оборът и… Сидни.

Забелязах я в мига, в който рухнах на земята. Бе излязла от къщата по пижама, с пребледняло лице. Коленичи до мен и ми помогна да седна. Страхът бе ясно изписан на лицето й.

— Роуз, добре ли си?

Имах чувството, че всяка капчица енергия от тялото и мозъка ми са изсмукани. Не можех да се движа. Не можех да мисля.

— Не — отвърнах.

Сетне припаднах.

Отново сънувах Дмитрий, ръцете му ме обгръщаха, а красивото му лице бе надвесено загрижено над мен, както толкова често, когато бях болна. Връхлетяха ме отминали спомени — двамата се смеехме на някаква шега. Понякога в тези сънища той ме отнасяше нанякъде. Понякога се возехме в кола. Имаше случаи, когато лицето му добиваше онзи страховит образ на стригой, който толкова често ме измъчваше. В такива случаи бързах да пропъдя мрачните мисли.

Дмитрий толкова много пъти се бе грижил за мен и винаги беше на разположение, когато имах нужда от него. А това се случваше доста често. Трябва да призная, че той почти не посещаваше клиниката, за разлика от мен. Дори когато беше ранен, не си признаваше. Докато сънувах и халюцинирах, в съзнанието ми нахлуха картини от малкото пъти, когато аз се бях грижила за него.

Малко преди нападението над училището Дмитрий участва в няколко изпита, включващи мен и мои съученици новаци. Целта бе да се види как ще реагираме на неочаквани атаки. Дмитрий беше толкова силен, че беше почти невъзможно да го победиш, но понякога се случваше да получи рани. Веднъж в гимнастическия салон се натъкнах на него по време на тези изпити и се изненадах, като видях, че бузата му е срязана. Раната не беше фатална, но бе изтекла доста кръв.

— Осъзнаваш ли, че кръвта ти може да изтече и да умреш? — възкликнах. Беше малко преувеличено, но наистина се изплаших.

Той докосна разсеяно страната си, сякаш за пръв път забелязваше раната.

— Едва ли. Това е нищо, само драскотина.

— Няма да е нищо, ако се инфектира!

— Знаеш, че е почти изключено — продължи да упорства той. Истина беше. Мороите — с изключение на рядката болест, която имаше Виктор — рядко се разболяваха. Ние дампирите бяхме наследили това от тях, също както Сидни своята татуировка, която я пазеше. При все това нямах намерение да оставя кръвта на Дмитрий да изтича.

— Ела с мен — казах и посочих към малката баня в дъното на гимнастическия салон. Гласът ми бе гневен и за моя изненада той се подчини.