Кръвно обещание

Не бихте си помислили, че да пътуваш цял ден с кола би могло да е уморително, но аз се чувствах изтощена, а и нямах търпение да потеглим рано на другата сутрин. Затова след като вечеряхме и погледахме малко телевизия, двете със Сидни се оттеглихме в стаята, приготвена за нас. Беше малка и без много мебели, но имаше две легла, покрити с дебели, пухкави одеяла. Аз се сгуших в едното, благодарна за топлината и уюта, питайки се дали ще сънувам Лиса или Ейдриън.

Не сънувах нито един от двамата. Но след известно време се събудих от гадене, което означаваше, че наблизо има стригои.

Глава 6

Скочих рязко, всяка част от мен бе будна и нащрек. През прозореца не проникваха светлините на града и ми бяха необходими няколко секунди да различа нещо в тъмната стая. Сидни се бе свила в леглото си, лицето й бе необичайно спокойно в съня.

Къде беше стригоят? Определено не в нашата стая. Дали бе в къщата? Всички бяха казали, че пътят към града на Дмитрий е опасен. При все това смятах, че стригоите биха преследвали морой или дампири, макар че не се отказваха и от човешки същества. Като се замислих за милата двойка, която ни бе посрещнала в дома си, гърдите ми се стегнаха. В никакъв случай нямаше да позволя да им се случи нещо.

Измъкнах се безшумно от леглото, грабнах сребърния си кол и се измъкнах от стаята, без да безпокоя Сидни. Никой друг не беше буден и щом се озовах в дневната, гаденето ми изчезна. Добре. Стригоят не беше в къщата, което бе добре. Беше навън, очевидно от страната на къщата, близо до стаята ми. Като продължавах да се движа безшумно, излязох през предната врата и завих зад ъгъла. В двора беше съвсем тихо.

Когато приближих обора, отново ми се повдигна, този път гаденето бе по-силно, но въпреки това не можех да не изпитам задоволство. Щях да изненадам този стригой, който си мислеше, че се е промъкнал в малкото затънтено градче, убеден, че е осигурил вечерята си. Ето го. Близо до входа на обора видях да помръдва някаква сянка. Хванах те, помислих си. Приготвих кола и понечих да се хвърля напред…

… и тогава някой ме удари по рамото.

Препънах се изненадано и се озовах лице в лице със стригой. С ъгъла на окото си видях, че сянката близо до обора се оказа друг стригой, който се насочваше право към мен. Обзе ме паника. Те бяха двама, а тайната ми система за откриването им не ми бе посочила разликата. Още по-лошо, в момента имаха преимущество пред мен.

Една мисъл тутакси проблесна в съзнанието ми: ами ако единият е Дмитрий?

Не беше. Поне този, който бе близо до мен. Беше жена. Все още не бях усетила втория, който се приближаваше от другата ми страна, при това с удивителна бързина. Но първо трябваше да се справя с тази непосредствена опасност. Извъртях се към жената с насочен кол, надявайки се да я нараня, но тя ловко избегна удара. Дори не я видях как се придвижи. Нахвърли се срещу мен. Не бях достатъчно бърза, за да реагирам и полетях към другия стригой, който не беше Дмитрий.

Реагирах светкавично, скочих и го ритнах. Държах кола насочен напред, като увеличих разстоянието помежду ни, но това не ми помогна особено, когато жената ме приближи отзад, сграбчи ме и дръпна тялото ми към своето. Издадох проглушен вик и усетих ръцете й върху гърлото ми. Осъзнах, че се кани да прекърши врата ми. Това бе бърза, лесна техника за стригоите, която им позволяваше да победят жертвата си, а после на спокойствие да изпият кръвта й.

Започнах да се съпротивлявам и така охлабих хватката й, но когато другият стригой скочи към нас, осъзнах, че е безполезно. Те ме бяха изненадали. Бяха двама. И много силни.

Паниката отново се надигна в мен. Заля ме вълна на страх и отчаяние. Когато се биех със стригои, винаги се боях, но сега този страх бе достигнал връхната си точка. Беше сляп, напълно извън контрол и подозирах, че донякъде е следствие от лудостта и мрака, които бях поела от Лиса. Чувствата избухнаха в мен и аз се запитах дали ще ме разрушат, преди стригоите. Съществуваше съвсем реална опасност да умра тук и да позволя Сидни и останалите да бъдат убити. При тази мисъл гневът и отчаянието едва не ме задушиха.

Тогава внезапно сякаш земята се разтвори. От мрака с меко сияние изплуваха призрачни форми, изпълниха всичко наоколо. Някои приличаха на нормални хора. Други бяха ужасни, с изпити лица и хлътнали очи, сякаш оживели черепи. Духове. Призраци. Те ни заобиколиха. Присъствието им накара косите ми да настръхнат, а главата ми щеше да се пръсне от болка.

Призраците се обърнаха към мен. Това ми се бе случвало и преди, докато бях на самолета, когато духовете се бяха струпали около мен, заплашвайки да ме погълнат. Стегнах се, призовавайки отчаяно цялата си сила, за да издигна бариери, които щяха да ме отделят от света на призраците. Беше умение, което трябваше да овладея, защото обикновено го използвах несъзнателно. Отчаянието и паниката бяха пречупили самоконтрола ми. Беше ужасен, смразяващ кръвта миг, през който отново пожелах Мейсън да не бе намерил покой и да не бе напуснал този свят.