Кръвно обещание

Намокрих една кърпа и почистих нежно лицето му. Отначало той продължи да протестира, но после млъкна. Банята беше малка и ние бяхме само на сантиметри един от друг. Вдъхвах опияняващото му ухание и изучавах всяка подробност от лицето и силното му тяло. Сърцето ми препускаше бясно в гърдите, но двамата трябваше да се държим прилично, затова се опитах да изглеждам равнодушна и овладяна. Той също беше някак си странно спокоен, но когато отметнах косата му зад ухото, за да почистя останалата част от лицето му, той трепна. Допирът на пръстите ми до кожата му беше изпратил наелектризиращи вълни през цялото ми тяло и той също ги бе почувствал. Улови ръката ми и бързо я отдръпна.

— Достатъчно — рече с дрезгав глас. — Добре съм.

— Сигурен ли си? — попитах. Той продължаваше да държи ръката ми. Бяхме толкова, толкова близо. Малката баня сякаш щеше да избухне от напрежението помежду ни. Знаех, че това не можеше да продължи, но не исках да го пускам. Господи, понякога бе толкова трудно да си отговорен.

— Да — отвърна той. Гласът му беше мек и знаех, че не ми е сърдит. Дмитрий се боеше, боеше се колко малко е нужно, за да пламне огънят помежду ни. Аз цялата горях само от усещането на ръката му. Докосването му ме караше да се чувствам завършена, като личността, която винаги съм искала да бъда. — Благодаря ти, Роза.

Пусна ръката ми и ние си тръгнахме, всеки зает със задълженията си през деня. Но усещането за кожата и косата му не ме напускаше часове след това…

Не зная защо ми се присъни точно този спомен след нападението до обора. Изглеждаше странно да сънувам как се грижа за Дмитрий, когато аз бях тази, която се нуждаеше от грижи. Предполагам, че всъщност нямаше значение какъв е споменът, след като бе свързан с него. Дмитрий винаги ме е карал да се чувствам по-добре, дори в сънищата ми, давал ми е смелост и решителност.

Но докато лежах в делириум и идвах на себе си и отново изпадах в безсъзнание, върху успокояващото му лице понякога се появяваха онези ужасни червени очи и остри зъби. Стенех, опитвайки се с всички сили да прогоня ужасната гледка. Друг път изобщо не приличаше на Дмитрий. Беше се превърнал в друг мъж, когото не познавах — по-възрастен морой с тъмна коса и умни очи, а върху врата и ушите му проблясваха златни бижута. Тогава плачех и призовавах Дмитрий, и лицето му най-после се връщаше, прекрасно и мъжествено както преди.

По някое време образът отново се промени, този път в женски. Явно не беше Дмитрий, но имаше нещо в кафявите й очи, което ми напомняше за него. Тя беше по-възрастна, може би някъде около четиридесетте, дампир. Сложи студена кърпа на челото ми и осъзнах, че вече не сънувам. Тялото ме болеше и се намирах в непознато легло, в непозната стая. Нямаше и следа от стригои. Дали и тях бях сънувала?

— Опитай се да не се движиш — каза жената с лека следа от руски акцент в гласа. — Получила си няколко доста лоши наранявания.

Очите ми се разшириха, когато си припомних събитията край обора и призраците, които бях призовала. Не е било сън.

— Къде е Сидни? Тя добре ли е?

— Тя е добре. Не се тревожи. — Нещо в тона на жената ми подсказваше, че мога да й вярвам.

— Къде съм?

— В Бай.

Бай. Бай… Някъде, в някакво кътче на мозъка ми, името ми беше познато. Изведнъж си спомних. Много отдавна Дмитрий го бе споменал. Само веднъж бе казал името на родния си град и колкото и да се опитвах, досега не можех да си го спомня. Сидни не ми бе съобщила името на града, в който отивахме. А сега бяхме тук. В дома на Дмитрий.

— Коя си ти? — попитах.

— Олена — отвърна жената. — Олена Беликова.

Глава 7

Приличаше на Коледа сутрин.

Аз не съм особено вярваща — нито в Бог, нито в съдбата — ала сега определено преосмислих безверието си. След като съм припаднала, Сидни очевидно бе провела няколко спешни телефонни разговора и някой, когото познавала в Бай, рискувайки да пътува през нощта, е тръгнал към нас, за да ни спаси и закара там, където можеха да се погрижат за мен. Затова по време на делириума си имах смътното усещане, че пътувам с кола; явно не всичко е било част от съня.

А след това, незнайно как, от всички дампири в Бай ме бяха завели именно при майката на Дмитрий. Това бе достатъчно, за да ме накара сериозно да обмисля съществуването на неведоми сили, много по-могъщи от мен, които може би движеха вселената. Никой не ми каза какво точно се е случило, но скоро узнах, че сред близките си Олена Беликова има репутацията на лечителка — и то не някакво магическо лечение. Имаше медицинско образование и беше личността, при която другите дампири в този район — а понякога и морои — идваха да се лекуват, когато искаха да избегнат човешко внимание. Все пак… съвпадението беше доста странно и аз неволно започнах да мисля, че тук става нещо, което не разбирах.