Кръвно обещание

Засега не смятах да се тревожа особено как и защо се бях озовала в тази ситуация. Бях твърде заета да се взирам с широко отворени очи в това, което ме заобикаляше, както и в обитателите му. Олена не живееше сама. Всички сестри на Дмитрий — три на брой — също живееха в къщата, заедно с децата си. Семейната прилика бе смайваща. Никой от тях не изглеждаше точно като Дмитрий, но можех да го видя във всяко лице. Очите. Усмивката. Чувството за хумор. Запознанството ми с тях разсея донякъде усещането за отчуждение, обзело ме след изчезването на Дмитрий, ала в същото време направи нещата още по-лоши. Всеки път, когато погледнех някой от тях с периферното си зрение, имах чувството, че виждам него. Приличаше на стая с огледала, в които навсякъде се виждаше изкривеният му образ.

Дори самата къща ме изпълваше с трепет. Нямаше очевидни признаци, че Дмитрий е живял някога тук, но аз не спирах да мисля: Това е домът, където е израснал. Той е вървял по тези подове, докосвал е тези стени…

Докато пристъпвах от стая в стая, аз също докосвах стените, опитвайки се да извлека енергията от тях. Представях си го да си почива по време на училищните ваканции, излегнат върху дивана. Питах се дали се е пързалял по парапета, когато е бил по-малък. Образите бяха толкова реални, че трябваше постоянно да си напомням, че Дмитрий не е бил тук от много време.

— Ти се възстанови удивително бързо — отбеляза Олена на следващата сутрин, след като ме бяха довели при нея. Наблюдаваше ме с одобрение, докато омитах чиния, пълна с блини. Представляваха супертънки палачинки, натрупани една върху друга и намазани с масло и конфитюр. Тялото ми винаги е изисквало голямо количество храна, за да е силно, затова смятах, че след като не дъвча с отворена уста или нещо подобно, няма нищо срамно, че ям толкова много. — Помислих, че си мъртва, когато Ейб и Сидни те доведоха.

— Кой? — попитах между две хапки.

Сидни седеше на масата с останалата част от семейството и както винаги, едва докосваше храната си. Съвсем ясно си личеше, че се чувства крайно неудобно да се намира в къща на дампири, но когато тази сутрин слязох по стълбите, видях в очите й искрено облекчение.

— Ейб Мазур — каза Сидни. Освен ако пак не грешах, някои от присъстващите около масата си размениха многозначителни погледи. — Той е морой. Аз… не знаех колко лошо си ранена миналата нощ, затова му се обадих. Той пристигна с пазителите си. И те доведе тук.

Пазители. Множествено число.

— Той от кралски произход ли е? — Мазур не беше аристократично име, но понякога това не беше сигурен белег за нечий произход. И въпреки че започвах да вярвам в социалните връзки и контакти на Сидни с влиятелни личности, не можех да си представя защо някой кралски потомък ще си дава целия този труд за мен. Може би дължеше услуга на алхимиците.

— Не — отвърна тя рязко. Намръщих се. Как тогава един обикновен морой ще има повече от един пазител? Много странно. Беше ясно, че нямаше намерение да се впуска в подробности — поне засега.

Преглътнах поредната голяма хапка блини и насочих вниманието си обратно към Олена.

— Благодаря, че ме приехте в дома си.

Каролина, по-голямата сестра на Дмитрий, също беше седнала край масата заедно с бебето си, момиченце, и сина си Пол. Пол беше около десетгодишен и изглеждаше запленен от мен. Виктория, сестрата тийнейджърка на Дмитрий, също беше там. Изглеждаше малко по-малка от мен. Третата сестра в семейство Беликови се казваше Соня и бе тръгнала за работа, преди да се събудя. Трябваше да почакам, за да се запозная с нея.

— Наистина ли сама си убила двама стригоя? — попита ме Пол.

— Пол — скара му се Каролина. — Това не е най-любезният въпрос, който би могъл да зададеш.

— Но е вълнуващ — ухили се Виктория. Кестенявата й коса бе примесена със златисти нишки, но тъмните й очи искряха също като на Дмитрий, когато бе развълнуван, и това докосна чувствителна струна в сърцето ми. Отново ме връхлетя дразнещото усещане, че Дмитрий е тук и в същото време не е.

— Да, направила го е — отвърна Сидни. — Видях труповете. Както винаги.

Върху лицето й бе изписано обичайното и измъчено изражение и аз се засмях.

— Поне този път ги оставих на лесно място, за да ги намериш. — Веселото ми настроение внезапно помръкна. — Някой… от хората там забеляза ли, чу ли нещо?

— Отървах се от труповете, преди да ги види някой — отвърна тя. — Ако хората са чули нещо… Е, подобни затънтени горски местности винаги са свързани със суеверия и истории за призраци. Досега не са имали доказателства за съществуването на вампири, но хората там винаги са вярвали, че наоколо има подобни свръхестествени и опасни сили. Но това винаги са били по-скоро легенди.