Кръвно обещание

— Сега трябва да ви оставя — каза Николай и отново изгледа влюбено Виктория. — Но се надявам да се видим на купона у Марина. А може и по-рано?

— Да — съгласих се. Те си казаха довиждане на руски, след което той пресече улицата с непринудената, атлетична грация, която се добиваше при обучението. Напомни ми малко за Дмитрий.

— Май го изплаших — отбелязах.

— Не, той смята, че си вълнуваща.

— Но не колкото теб.

Тя повдигна вежди.

— Какво?

— Той те харесва… искам да кажа, истински те харесва. Не виждаш ли?

— О, ние сме просто приятели.

По държанието й си личеше, че наистина си вярва. Беше напълно безразлична към него, което бе много жалко. Той беше много сладък и мил. След като бедният Николай си тръгна, аз отново повдигнах въпроса за пазителите. Заинтригувах се от различното отношение към тях.

— Ти ми каза, че не можеш… но искаш ли наистина да бъдеш пазител?

Тя се поколеба.

— Никога досега не съм се замисляла над това. В училище получавам нужното обучение и ми харесва да мога да се защитавам. Но предпочитам да използвам уменията си, за да защитавам семейството си, а не мороите. Предполагам, че звучи… — Млъкна, търсейки подходящата дума. — Сексистко? Но мъжете стават пазители, а жените си остават вкъщи. Само моят брат напусна дома.

Едва не се спънах.

— Брат ти? — попитах, опитвайки се да звуча колкото се може по-спокойно.

— Дмитрий — каза тя. — Той е по-голям от мен и от известно време е пазител. Всъщност е в Съединените щати. Отдавна не сме го виждали.

— Ъхъ.

Почувствах се ужасно и безкрайно виновна. Виновна, задето криех истината от Виктория и останалите. Ужасно, защото очевидно никой не си бе направил труда да съобщи новините на семейството. Тя се усмихваше на някакви свои спомени и явно не забеляза промяната в настроението ми.

— Пол прилича на него, когато той беше на същата възраст. Бих могла да ти покажа негови стари снимки, както и някои скорошни. Дмитрий е много готин. Имам предвид като брат.

Бях сигурна, че ако видя снимки на Дмитрий като малко момче, сърцето ми ще се пръсне. Колкото повече Виктория говореше за брат си, толкова по-гадно се чувствах. Тя нямаше представа какво се бе случило и въпреки че бяха минали няколко години, откакто го бе видяла за последен път, беше съвсем ясно, че тя, както и всички от семейството го обичаха до полуда. Е, това не би трябвало да ме изненадва. (И наистина, кой не би обичал Дмитрий?) Бях прекарала с тях само една сутрин, но вече бях разбрала колко са близки всички помежду си. От разказите на Дмитрий знаех, че и той ги обича не по-малко.

— Роуз? Добре ли си? — Виктория се взираше загрижено в мен, вероятно защото през последните десет минути не бях промълвила нито дума.

Бяхме направили голям завой и сега почти бяхме стигнали отново до дома й. Когато погледнах откритото й приятелско лице, и очите, които толкова много приличаха на очите на Дмитрий, осъзнах, че ми предстои още една задача, преди да продължа да го търся, където и да се намираше той. Преглътнах.

— Аз… да. Мисля… мисля, че трябва да поговоря с теб и останалата част от семейството ти.

— Добре — кимна тя, все още с тревога в гласа.

Вътре в къщата Олена и Каролина шетаха из кухнята. Реших, че приготвят вечерята, което ми се стори доста странно, имайки предвид, че преди малко бяхме приключили с огромната закуска. Определено можех лесно да свикна с хранителните им навици. В дневната Пол строеше писта за конни надбягвания с конструктор „Лего“. Ева се бе излегнала в люлеещия се стол и плетеше чорапи — приличаше на типична баба, която може да се види навсякъде по света. С изключение на това, че повечето баби не биха изглеждали така, сякаш искат да те изпепелят с поглед.

Олена говореше на Каролина на руски, но щом ме видя, мина на английски.

— Върнахте се по-рано, отколкото очаквах.

— Разгледахме града — осведоми я Виктория. — И… Роуз искаше да говори с вас. С всички нас.

Олена ме изгледа озадачено и загрижено, също както дъщеря й Виктория преди малко.

— Какво става?

Всички членове на семейство Беликови насочиха погледи към мен и под тежестта им сърцето ми учестено заби. Как щях да го направя? Как бих могла да обясня нещо, за което не бях говорила от седмици? Не бих могла да им причиня — или на себе си — подобно изпитание. Когато Ева влезе в кухнята, нещата станаха още по-зле. Може би тя притежаваше някакъв мистичен усет, че предстои да се случи нещо важно.

— Най-добре да седнем — подканих ги аз.

Пол бе останал в дневната, за което бях благодарна. Бях сигурна, че нямаше да мога да кажа това, което смятах, ако това малко дете — толкова много приличащо на Дмитрий — ме гледа.