Кръвно обещание

— Роуз, какво не е наред? — попита Олена. Изглеждаше толкова сладка и ами… мила и добра, като истинска майка, че едва не се разплаках. Винаги когато бях ядосана на моята, задето не е с мен и не се държи като добра майка, я сравнявах с някакъв идеализиран образ на перфектната майка — образ, който сега осъзнах, много приличаше на майката на Дмитрий. Сестрите му изглеждаха не по-малко разтревожени за мен, сякаш ме познаваха отдавна. Тяхното приемане и загриженост извикаха сълзи в очите ми, особено като се имаше предвид, че едва тази сутрин се бяха запознали с мен. Единствено Ева имаше много странно изражение, сякаш през цялото време е очаквала това да се случи.

— Ами… работата е там, че причината да дойда тук в Бай, е да ви намеря.

Не беше изцяло истина. Дойдох заради Дмитрий. Не бях мислила да търся семейството му, но сега осъзнах, че е добре, че съм ги намерила.

— Разбирате ли, преди малко Виктория ми разказа за Дмитрий. — Лицето на Олена светна, когато чу името на сина си. — И… аз го познавах, ъъ, познавам го. Той беше пазител в моето училище. Всъщност мой учител.

Каролина и Виктория също засияха.

— Как е той? — попита Каролина. — Не сме го виждали от векове. Знаеш ли кога ще дойде да ни види?

Не можех дори да си представя как ще отговоря на въпроса, затова побързах да разкажа цялата история, преди окончателно да изгубя смелост пред заобикалящите ме лица, грейнали от майчина и сестринска обич. Докато думите се изливаха от устата ми, имах чувството все едно някой друг ги изговаря, а аз наблюдавам сцената от разстояние.

— Преди месец… училището ни беше нападнато от стригои. Атаката наистина беше много страшна… бяха огромна група стригои. Много от нашите загинаха — и морой, и дампири.

Олена възкликна на руски. Виктория се наведе към мен.

— „Свети Владимир“?

Изненадата ме накара да прекъсна история си.

— Чувала ли си за него?

— Всички са го чували — обади се Каролина. — Всички знаем какво се е случило. Това ли е твоето училище? Ти там ли си била през онази нощ?

Кимнах.

— Нищо чудно, че имаш толкова много мълнии — заключи с възхита Виктория.

— Там ли е Дмитрий сега? — попита Олена. — Ние не знаем нищо за последното му назначение.

— Ъм, да… — Езикът сякаш залепна за гърлото ми. Не можех да дишам. — Бях в училището през нощта на атаката — повторих. — Както и Дмитрий. Той беше един от водачите в битката… и начина, по който се сражава… той беше… беше толкова смел… и…

Думите ми заглъхнаха, но останалите вече бяха разбрали. Олена ахна и отново промърмори нещо на руски. Различих думата „Бог“. Каролина седеше като замръзнала, но Виктория се наведе към мен. Очите й, които толкова приличаха на тези на брат й, се втренчиха напрегнато в мен, толкова напрегнато, както би го направил самият Дмитрий, за да ме накара да кажа истината, колкото и ужасна да е.

— Какво се случи? — настоя тя. — Какво се случи с Дмитрий?

Извърнах се от лицата им и погледът ми се плъзна към дневната. Върху далечната стена зърнах библиотечен шкаф, пълен със стари книги в кожени подвързии. Отстрани върху гърбовете им се виждаха щамповани златни релефни букви. Изведнъж си спомних, че Дмитрий ги бе споменал. Те бяха онези приключенски романи, които майка ми събираше, каза ми веднъж. Подвързиите им са много красиви и аз много ги обичах. Ако обещавах да съм много внимателен, понякога тя ми позволяваше да ги чета. Мисълта за малкия Дмитрий, седнал пред този шкаф, докато прелиства внимателно страниците — и, о, той сигурно е бил много внимателен — почти ме накара да изгубя самообладание. Дали заради тези книги по-късно се бе запалил по каубойските романи?

Ставаше ми все по-трудно да се владея. Нямаше да имам сили да им кажа истината. Емоциите ми бяха твърде силни, спомените ме връхлитаха, докато се опитвах да мисля за нещо — каквото и да е, което не бе свързано с онази ужасна битка.

Тогава погледнах отново към Ева и нещо в странното й, многозначително изражение неочаквано ми вля сили. Трябваше да го направя. Извърнах се отново към останалите.

— Той се би наистина много храбро, а след това помогна в спасителната мисия, за да избавим някои от нашите, които стригоите бяха пленили. И по време на тази мисия беше изключителен, само че… той…

Спрях отново и осъзнах, че по страните ми се стичат сълзи. В съзнанието си отново виждах онази ужасна сцена в пещерата, Дмитрий, толкова близо до свободата и повален в последната минута от стригой. Пропъдих мъчителната картина и поех дълбоко дъх. Трябваше да довърша започнатото. Дължах го на семейството му. Нямаше деликатен начин, по който да го кажа.

— Един от стригоите там… ами, надви Дмитрий.