Кръвно обещание

Докато се приближавахме към центъра на града, много скоро още един мит се разби на пух и прах. Хората винаги говореха, че кървавите курви живеят в отделни лагери или комуни, но в случая не беше така. Бай не беше голям град, не като Санкт Петербург или дори Омск, но си беше истински град с доста голямо човешко население. Едва ли би могъл да се нарече провинциален лагер или фермерско селище. Всичко наоколо бе удивително нормално и когато наближихме центъра с малки магазини и ресторанти, той също ми се стори не по-различен от всяко друго място на света, където живеят хора. Модерен и обикновен с едва доловим селски привкус.

— Къде са всичките дампири? — зачудих се на глас. Сидни ми бе казала, че имало тайна дампирска субкултура, но аз не видях никакви признаци за такава.

Виктория се усмихна.

— О, те са тук. Ние, дампирите, въртим доста оживен бизнес, имаме и други места, за които хората не подозират. — Можех да разбера, че дампирите биха останали незабелязани в големите градове, но тук ми се струваше невероятно да съществуват в тайни общества. — А мнозина от нас просто живеят и работят заедно с хората. — Кимна към нещо, което приличаше на дрогерия. — Соня работи ето там сега.

— Сега?

— Сега, докато е бременна. — Виктория завъртя очи. — Бих те завела да се запознаеш с нея, но напоследък все е кисела. Надявам се бебето да се роди по-рано.

Тя не каза нищо повече и аз отново се замислих за живота на дампирите и мороите в този град. След това разговорът ни продължи по-непринудено и стана дори закачлив. Никак не беше трудно да харесаш Виктория и само след час двете вече си паснахме така, сякаш се познавахме цял живот. Може би връзката ми с Дмитрий ме сближаваше и със семейството му.

Мислите ми бяха прекъснати, когато някой извика Виктория. Обърнахме се и видяхме много готин младеж дампир да пресича улицата. Имаше светлокестенява коса и тъмни очи, а на възраст беше някъде между мен и Виктория.

Заговори й с приятелски и дружелюбен маниер и тя му се усмихна, посочи ме и каза името ми на руски.

— Това е Николай — обърна се Виктория към мен на английски.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна той, превключвайки също на английски. Хвърли ми бърз, преценяващ поглед, както често правеха момчетата, но отново се обърна към Виктория. — Трябва да доведеш Роуз на купона у Марина. В неделя вечер. — Поколеба се и изведнъж доби малко срамежлив вид. — Ти ще ходиш, нали?

Виктория се замисли и аз осъзнах, че тя явно нямаше и представа, че той си пада по нея.

— Ще ходя, но… — Обърна се към мен. — Ще бъдеш ли още тук дотогава?

— Не зная — отвърнах честно. — Но с удоволствие ще дойда, ако още съм тук. Що за купон е това?

— Марина е наша приятелка от училище — обясни Виктория. — Просто ще се съберем, за да се повеселим, преди да се върнем.

— В училище? — попитах глупаво. Някак си досега не ми бе хрумнало, че дампирите тук също ходят на училище.

— В момента сме във ваканция — осведоми ме Николай. — За Великден.

— О! — Беше късен април, но аз нямах представа кога се пада Великден тази година. Дори не знаех кой ден е днес. Във всеки случай Великден още не беше дошъл и сигурно от училище са ги пуснали във ваканция седмица преди празника. В академията „Св. Владимир“ ваканцията беше след Великден. — Къде се намира училището ви?

— На около три часа път оттук. По-отдалечено е дори от Бай. — Виктория се нацупи.

— Бай не е толкова лош град — подразни я Николай.

— Лесно ти е да говориш. Някой ден ще го напуснеш и ще видиш нови и вълнуващи места.

— А ти не можеш ли? — учудих се аз.

Тя се намръщи и сякаш внезапно се почувства неудобно.

— Ами, бих могла… но обикновено не става така, поне не в моето семейство. Баба ми има някои… твърди възгледи за мъжете и жените. Николай ще бъде пазител, но аз ще остана при семейството си.

Николай изведнъж се заинтересува от мен.

— Ти пазител ли си?

— Ами… — Сега аз се почувствах неудобно.

— Тя е убила двама стригои извън града — заговори Виктория, преди да успея да кажа нещо. — Сама.

Той изглеждаше впечатлен.

— Ти си пазител.

— Ами, не… и преди съм убивала, но не съм положила клетва. — Обърнах се и повдигнах косата си, за да му покажа врата си. В допълнение към обичайните почетни знаци мълнии, имах също и татуировка във форма на малка звезда, което означаваше, че съм участвала в битка със стригои. И двамата ахнаха, а Николай изрече нещо на руски. Пуснах косата си и се извърнах. — Какво?

— Ти си… — Виктория прехапа устни, очите й бяха замислени, докато се опитваше да намери подходящи думи. — Необещана! Не зная английската дума.

— Необещана? — попитах. — Предполагам… но не са ли такива всички жени тук?

— Дори и да не сме пазители, ние получаваме знаци, които показват, че сме завършили обучението си. Макар че не е клетвен знак. А такава като теб, която е убила толкова много стригои, а не е дала обет към училището или пазителите… — Виктория сви рамене. — Наричаме ги необещани — това е нещо доста странно.

— Странно е и там, откъдето идвам — признах. Или по-скоро нечувано, дотолкова, че нямахме термин за това. Просто не се правеше.