Кръвта на богомолката

— Защото не ме бива в преструвките, ако не друго. Аз имам само един талант. Едно наследство.

Тя бръкна в кесията на колана си и видя как Честа настръхва, но напрежението му се отля без следа, когато от кесията излязоха само увити на руло монети.

— Ето ти дължимата плата. Човек като теб едва ли има живи длъжници.

— Заради обидата — каза той. — Не заради парите.

— Разбира се. — Тя плъзна рулото монети по масата, а той се пресегна мълниеносно без никакво предупреждение и прикова ръката й към дървения плот.

— Да не мислиш, че живея в дворец, паешко момиче? — Гласът му беше толкова тих, че Одиса едва го чу през шума на сърцето в ушите си. — Да не мислиш, че ям от позлатени чинии и имам цяла сюрия слуги, които да ми прислужват? Мислиш ли, че аз, такъв, какъвто съм, един ден просто ще се оттегля от занаята и ще си живея царски като паякороден лорд, потънал в лукс и наслади?

Хватката му й причиняваше болка, но Одиса не го показа. Гледаше го право в очите.

— И две нощи не мога да спя на едно и също място — продължи той. — А когато спя, дори насън се ослушвам за стъпки пред вратата и ръка на прозореца. Ям, когато сваря. Нямам приятели, защото не мога да се доверя никому. Имам стотици врагове, всичките с добро основание да искат смъртта ми, стотици клиенти, които биха предпочели да замлъкна завинаги. Имам само онова, което се вижда с просто око, паячке — оръдията на своя занаят. Не ми трябва нищо, което не мога да нося със себе си. Рисковете на едно обвързване — било с хора, било с недвижима собственост — са неприемливи за мен. Имам един кат дрехи, имам оръжията си, имам репутацията си. Ето това е животът на великия убиец.

— Но ти си герой в очите на хората — възрази изтръпнала тя.

— На хората като цяло — може би, но на всеки поотделно съм враг. Никой от тях не би ме черпил питие в таверна, а дори да го направи, аз не бих го изпил, защото нямам доверие никому.

— Но всичките тези пари… услугите ти са безобразно скъпи. Какво правиш с тях?

Той се усмихна и пусна ръката й. По китката й останаха бели петна.

— Знам ли, може би ги заравям на скришно място. Или ги раздавам на просяците. Или ги инвестирам в търговията с подправки. Или пък ги хвърлям във водите на Езгнано. Когато умра, никой няма и да разбере. — Изгледа я с подозрение и отсече: — Толкоз за мен. Ако бях любопитен соларниец, бих се запитал защо една паякородна, която уж работи за осите, се опитва да предпази враговете им. Бих се зачудил какво ли става.

— Е, това ще трябва да си остане моя тайна — каза тя и стана.

Той не направи опит да я спре, но когато Одиса се обърна, добави:

— Чувствам, че в близко бъдеще Соларно ще се превърне в много интересно място и доста пренаселено. Чудя се защо ли ми минават такива мисли.

— Може би трябва да попътуваш и да разшириш обхвата на тази твоя безценна репутация — каза Одиса.

— О, по всичко личи, че уменията ми и занапред ще се търсят тук — подхвърли той. Погледът, с който я прикова, беше поглед на хищник. — Ти си много изящна, паячке, много умна и много сложна. Внимавай как плетеш паяжината си. Ще ми е неприятно, ако в недалечно бъдеще някой ми даде твоето име.

8.

Балкус седеше на една скамейка във Форума на умелите и гледаше как жената водно конче танцува във въздуха. Слънчевата светлина се вливаше на снопове през четирите отворени врати на залата и се отразяваше в бронята й, все едно жената е обвита в дъга. Мечът с късо острие и дълга дръжка се стрелкаше мълниеносно, преминаваше от ръка в ръка, понякога танцуваше и в двете, но не спираше и за миг.

Фелисе Миен провеждаше ежедневната си тренировка.

— Той ти е заръчал да я държиш под око, нали?

Балкус изви глава да погледне към паякородния, Дестрахис, който седеше няколко реда по-нагоре от него. Дестрахис беше мистерия, а Балкус нямаше време да се занимава с разгадаването на мистерии.

— Кой е „той“? — попита мравкородният.

— „Той“ е майстор Трудан — отвърна Дестрахис. Беше стар или поне изглеждаше стар. Дългата му коса се беше прошарила, а вместо с изящната лекота на паякородните, движенията му се отличаваха с деликатно, премерено търпение. Разбира се, всичко това можеше да е само преструвка, която да свали гарда на околните. Беше паяк все пак.

Балкус тъкмо отваряше уста да отговори, когато Дестрахис продължи:

— Защото заминава и прочие.

— Не е тайна, че Трудан потегля на север — каза Балкус. — А някой трябва да държи под око тази твоя приятелка.

— Аз я държа под око — подчерта Дестрахис. — Но ти може би имаше предвид някой, който заслужава доверие.

— Ние не те познаваме — потвърди без колебание Балкус.

— Нещо повече, богомолкородният приятел на Трудан е взел съдбата й присърце, но не мисля, че харесва особено теб.

Дългото лице на Дестрахис се изкриви в гримаса.

— В Селдис и Сиенис хората се присмиват на богомолките и тяхната отмъстителност — каза той. — Само че там рядко идват богомолки. Колкото до другото, аз сигурно съм единственият паяк, когото ще чуеш да признава, че не е достоен за безпрекословно доверие. И преди съм се провалял.