Кръвта на богомолката

Мъжът се забави за миг, колкото да прецени пълната й уязвимост, после я нападна със стиснати зъби. Явно не си падаше по местното позьорство, а предпочиташе да убива по бързата процедура. Тя отстъпи трескаво, прасците й се удариха в ниския зидан парапет на двора, а после светът се превъртя пред очите й. Водното конче се оттласна от земята, като си помагаше с криле, Че видя тънкото смъртоносно острие на меча му да се спуска право към нея… а после да се отклонява встрани.

Заби се в земята на сантиметри от лицето й, а белязаният се срина на колене, гледаше някак учудено. Че го зяпна, недоумявайки какво става, и едва когато мъжът се килна и падна по очи, видя края на къс нож без дръжка — от онези за хвърляне, — потънал почти докрай в тила му.

Скочи на крака и заоглежда тълпата. Числеността на мелето се бе свила до приемливи размери и стражарите най-сетне бяха решили да се намесят — газеха сред размирниците и налагаха де кого сварят с палките си. Зад тях предприемчиви мухородни правеха бърза инвентаризация на падналите и джобовете им.

Един мъж я гледаше втренчено. Не беше местен, не беше и от позната за нея раса, полуроден навярно. Беше строен, светлокестеняв, нито висок, нито нисък, носеше ризница от бронзирани люспи и мърляв кафеникав плащ. В погледа му не се четеше нищо, беше далечен и безличен като звездите, но през гърдите му имаше портупей с ножове за хвърляне, от които липсваше — забележете — само един.

Със свит стомах Че се наведе над мъртвия мъж с белезите и издърпа несръчно ножа от тила му — задача хлъзгава и неочаквано трудна, от която по ръцете й полепна кръв. Когато се изправи, непознатият още беше там и я гледаше. На заден план Неро ругаеше, опитваше се да стегне с някакъв парцал раната на ръката си и на висок глас настояваше Че да му каже какви ги върши.

Очаквала бе мъжът да се омете, когато тя тръгне към него, но той остана на мястото си. Двама от стражите също го бяха забелязали, но усърдно се преструваха, че не са. Значи странникът им беше известен и се ползваше с онзи особен вид уважение, който няма нищо общо с одобрението.

По-отблизо странникът не изглеждаше толкова атлетичен — съвсем малко по-висок от Ахеос, но по-широк в раменете. Лицето му беше изпито и обветрено, на неопределена възраст, напълно непроницаемо.

Тя му подаде окървавения нож и попита простичко:

— Защо?

Ножът се озова мълниеносно в ръката му, Че въобще не видя кога е посегнал да го вземе. После мъжът се усмихна и усмивката му беше като прозорец към нещо изначално чуждо за нея — нещо древно, тъжно и много тъмно. Напомняше й за Тисамон, осъзна стреснато Че. Един и същ меланхоличен мрак се таеше и в двамата.

— Защо не, ако така искам? — Гласът му беше най-обикновен и дотолкова лишен от драматизъм, че разби на пух и прах тайнствената му аура. А после мъжът й обърна гръб и си тръгна, без да погледне назад.

От втория етаж на една къща през улицата капитан Хавел наблюдаваше същата сцена в компанията на Одиса. Отначало я бе наблюдавал с лека усмивка, защото с малко късмет щеше да докладва пълен успех пред началниците си, а финансите му щяха да останат встрани от вниманието на Рекеф. Улиците на Соларно бяха опасни сцени на внезапно насилие, особено напоследък, откакто контролът над Дворна Тъмнинна беше станал обект на поредните боричкания между партиите. Улици, където двама наивни чужденци лесно можеха да станат жертва на случайно насилие.

Когато мелето се изсипа в двора на таверната, капитанът изпадна в екстаз и не пропусна да сподели задоволството си със своята гостенка, дори я похвали за слуховете, които беше пуснала така успешно.

Паякородната се бе наместила още по-близо зад него на прозореца, дори сложи ръце на раменете му.

— Не е трудно да насъскаш соларнийците един срещу друг. Вашите агенти на позиция ли са?

— Агенти? — изсумтя Хавел презрително. — Едва ли заслужават тази дума, но пък в Соларно има изобилие от наемни убийци, и местни, и гастролиращи. Принцеп Изгнана на практика ги бълва като национална индустрия. Ще си свършат работата, спокойно — увери я той, едновременно като мъж, който се опитва да направи впечатление на паякородна мома, и като офицер, който се надява да впечатли далечните й рекефски началници. Самият той се чувстваше на върха в онзи момент…

После видяха как платените убийци се втурват към плячката, как соларниецът пада убит, а водното конче се впуска в атака. Хавел дори плесна победоносно с ръце, когато бръмбарородното момиче падна назад, а убиецът се хвърли да го довърши.

После, уви, водното конче също падна, а в тълпата се отвори пролука в чест на новодошлия.

Капитан Хавел се дръпна от прозореца като пред нещо отровно.

— Това променя нещата — измърмори той, вперил поглед в единствената неподвижна фигура сред целия хаос долу, мъжа, чийто точен мерник бе видял сметката на втория им убиец.

— Познавате ли го? — попита Одиса.

— Силни ли са очите ви? Успяхте ли да видите хвърлянето?