Кръвта на богомолката

— Не, всичко стана много бързо — отвърна тя, макар да беше видяла достатъчно. Реши обаче, че е по-добре капитанът да утеши наранената си току-що гордост с една образователна лекция.

— Мишена от другата страна на улицата и през движеща се тълпа хаотици — каза навъсено Хавел. — Познавам го, и още как. Честа, така му викат. Честа убиеца. Нещо като местна знаменитост, макар че рядко се изявява публично като сега.

— Паякороден ли е? Мислех, че…

— Не е от определена раса, а мелез някакъв. Минава за народен герой в този откачен град, но не защото прави нещо за друг освен за себе си, а защото е изключително добър в занаята си. Всички деца по улиците мечтаят да станат като него. — В тона на Хавел се четеше нескрито презрение към престъпника, издигнал се над парцаливата си черга. — Освен това е политически неутрален, така съм чувал. Всички партии и фракции са се опитвали да го ухажват по едно или друго време. Говори се, че накрая взел да убива пратениците им, за да го оставят на мира. Чудя се какво го е довело тук да защитава някаква загубена чужденка. Проклети да са тъпите соларнийци!

Одиса прочете всичко по лицето му — внезапно загрубялата игра, дребните му злоупотреби и планове, неочаквано застрашени от появата на двамата равнински агенти. Не просто двама нескопосани шпиони от Равнините при това, а нахлуване в личната територия на капитана, което имаше своите корени някъде в тъмната страна на Соларно.

— Ще се наложи да отнесете едно съобщение — каза Хавел с явна неохота. Ала въпросите на имперската сигурност имаха приоритет пред въпросите на личното му облагодетелстване и се налагаше да действа бързо, за да предотврати още по-голяма каша, по която да отсъдят за действията му. — Спешно съобщение до лагера в Аракетка. Нека знаят, че тук залозите внезапно са се повишили.

Одиса козирува като добър офицер от Рекеф, нарами раницата си и си тръгна. Пое по улиците на север, повървя доста, а когато се увери, че не я следят, обърна палтото си, вдигна си качулката, промени дори походката си и тръгна назад към пристанището. Направи всичко това, без да се замисля, водена от обучението си и от вродените инстинкти на своята раса.

Стигна до долнопробната крайбрежна кръчма и зачака своя човек. „Не своя човек — сгълча се тя. — Този начин на мислене рано или късно ще ми види сметката.“

Важно бе да внимава с него, защото слуховете бяха верни — Честа наистина беше убивал пратениците на своите потенциални клиенти, когато сметнеше, че се опитват да купят политическата му лоялност, а не просто да го наемат в качеството му на платен убиец. Когато най-после го видя да идва и да сяда на обичайната си маса, небето вече бе притъмняло. След пороя от по-рано, когато вятърът гонеше пелени от дъжд по водната повърхност, сега Езгнано приличаше на гладко огледало, което отразяваше луната и звездите.

Предпочитаната от Честа маса му осигуряваше добър изглед към всички, които влизаха в кръчмата, и лесен път за бягство към водата при нужда. Преди появата на Честа масата бе стояла празна, дали заради изричните инструкции на кръчмаря, или защото редовните клиенти знаеха, че убиецът предпочита именно нея, Одиса не знаеше, а и нямаше особено значение. Тръгна бавно към него, като се постара да я види навреме. Сигурна бе, че инстинктите му са мълниеносни като натегнатата тетива на лък. Нямаше смисъл да ги отприщва.

— Ти — каза Честа, вдигнал поглед към нея, — играеш много сложна игра.

Може и да беше заблудила шпионите на капитан Хавел с импровизираната си дегизировка, но Честа я беше познал веднага.

Одиса седна и плъзна поглед по красивата водна шир. Самотна галера напускаше бавно пристанището, греблата й се трудеха усилно в пълното безветрие на настъпващата нощ.

— Мислех, че етикетът на наемните убийци им забранява да разпитват работодателите си — каза тя.

— Е, аз така и не се научих на добри маниери.

Позволи си да го огледа. Лицето му й се стори младо, а после той наклони глава и чертите му изведнъж придобиха зрелостта на доста по-възрастен. Според източниците й Честа беше прехвърлил четиридесетте, но от каквато и раса да беше, представителите й явно остаряваха също толкова красиво, колкото и нейните сънародници.

— Закъсня — отбеляза Одиса.

— Напротив, появих се в най-подходящия момент. Както винаги.

— Едва не ги убиха — каза тя.

— Да. Едва.

— Подобен драматизъм не е ли в ущърб на занаята ти?

Той се вгледа в нея и Одиса се запита дали не е преминала границата.

— Драмата е всичко — каза меко той. — Драмата е в центъра, тя е причината. Мислех, че поне ти го разбираш, защото си паякородна, а вашите хора живеят заради едното шоу. Аз не убивам, защото обичам убийствата. Не убивам, за да трупам богатство. Не убивам в името на някаква кауза или идеология. Убивам така, както актьорът излиза на сцената и както добрият атлет застава на старта. Убивам, защото в броените секунди на екзекуцията аз съм изключителен. Завършен.

Одиса рискува да го ядоса още малко:

— Тогава защо не си станал актьор, убиецо?